Но нищо, имам в резерв Вячеслав Ситников. Трябва да се разбера с Мусатов, да му обрисувам ситуацията и ако той е готов да плаща, да възложа на Валка Семьонов поредната задача. Да потърси „Славик, който се е надул и не се вясва“. Може пък този Славик да знае повече от майката на Юрий Петрович.
Следователят Александър Иванович Вилков не беше запален по работата си, приемаше я като даденост, с която трябва не просто да се примири, но и максимално да се приспособи към нея. Вършеше всичко добросъвестно, без откровено претупване, понякога дори изпитваше интерес, който от време на време много се засилваше, особено когато се появяваше възможност да направи нещо такова… нещо голямо… с една дума, да се прояви като необикновена личност, нещо като Еркюл Поаро. Виж, при рутинните дела той откровено скучаеше, гледаше да се отърве от тях по-бързо и не го спохождаха никакви странни мисли за необходимост от справедливо правосъдие, от адекватно възмездие и за победа на доброто над злото. Петнайсетте години, прекарани в положението на самотен отцепник, бяха изработили у Александър Иванович стабилна потребност да доказва, че не само не е по-лош от другите, а в някои неща дори е по-добър. Предоставеше ли му се възможност да го направи, той не я изпускаше, докато всички останали житейски и служебни ситуации възприемаше като голяма кална локва, през която естествено не ти се иска да джапаш, но се налага, ако смяташ да не стоиш на едно място, а да продължаваш напред. Той не предприемаше никакви опити да измисли каквото и да е усъвършенстване, с чиято помощ джапането през локвата би станало по-приятно и безопасно, защото наистина нямаше конструктивен подход към преобразяването на действителността.
Делото за убийството на Юрий Петрович Забелин в апартамент под наем, предназначен за среща с любовница, изглеждаше на Вилков като точно такава локва. Той правеше всичко необходимо: викаше свидетели, пишеше протоколи, възлагаше задачи на оперативните работници, но липсваше искрата. Може би защото самият потърпевш, сиреч убитият Забелин, в миналото полковник от милицията с трийсетгодишен стаж, бе съумял да намери мястото си в престижна бизнес структура и да печели добри пари. Вилков не се надяваше на същото и определено знаеше, че подобна кариера не е лъжица за неговата уста, така че в душата му се бе заселило нещо подобно на завист. Или нещо много близко до нея. „Убили са ченге, което се е втурнало подир парите и е свикнало на луксозен живот — е, хак му е тогава“ — приблизително това нашепваше едно гадно тънко гласче в дълбините на съзнанието на Александър Иванович.
Той с нетърпение очакваше вечерта, защото се бе разбрал с бившите си състуденти Валя Семьонов и Игор Дорошин „да се видят, както му е редът, а не набързо“. Настроението му беше прекрасно, вечерта в компанията на старите приятели обещаваше да бъде приятна във всяко отношение и когато малко след шест в кабинета му довтаса оперативният работник Серьога Хворостин, Александър Иванович се отнесе към него добродушно и дори забрави да се прави на строг.
— Саш, май я намерихме — съобщи Хворостин и си пое дъх от тичането по стълбите.
— Коя?
— Ами жената, новата позната на Забелин.
— Така ли? — оживи се следователят. — Разказвай.
Банка „Руски кредит“ се намираше в голям бизнес център с охранявана територия, в която с кола можеше да се влезе само с пропуск, постоянен (за служители) или еднократен (за посетители). Детективите решили да проверят за кого е поръчвал пропуски Юрий Петрович Забелин през последния месец преди смъртта си, получили списъка на автомобилите и го прекарали през базата данни на Държавната инспекция по безопасност на движението по пътищата, след което започнали да обработват установените собственици. Почти за всеки от тези хора служителите в службата за безопасност при банката знаели по нещо и можели да обяснят за какво и по какви причини са идвали те при техния началник. Единственият човек, за когото никой нищо не знаел, била някоя си Даря Брайко. Видели я, запомнили я, но за какво разговаряла тя със Забелин — не знаели. Но по всяка вероятност проблемът не е бил сложен, защото тя прекарала в кабинета на Юрий Петрович съвсем кратко време. Едни уверявали, че само пет минути, други — че минутите били петнайсет, но не и час, камо ли два, съвсем определено.
— А защо са я запомнили? — с подозрение присви очи Вилков. — Да не би да има белег през цялата физиономия или да носи патерици?
— Ами виж с очите си — изхъмка вече успокоилият дишането си Хворостин. — В тази банка имат записващи камери на входа. Вървят три картинки: автомобилите пред входа, предното стълбище и информацията.
