Въоръжен с тези знания, аз тръгнах да търся майката на Забелин — Инеса Инокентевна. Не очаквах лесен разговор с жена, погребала преди десет дни единствения си син. Не можех да възложа тази среща на Валя Семьонов. Тоест, ако трябва да съм откровен, опитах се, но Валка направи ужасна физиономия, размаха ръце и започна да ме уверява, че всичко ще изпорти, защото никак не го бивало да разговаря със стари хора, нямал търпение да изслушва тяхното безкрайно мърморене, морализаторство и далечни позовавания на историята, придружени от думите „а по наше време“; започвал да се дразни, да се нервира, да нагрубява и се опитвал да претупа разговора. Знаех, че Валка не лъже, той действително не се отличава със спокойствие и търпение и не умее да намира общ език с възрастните хора, но пък, от друга страна, би могъл и да се постарае срещу парите, които му плащаше Андрей Мусатов. Но мисълта, че може да провали всичко, както при разговора с бившия следовател Царков, ме накара да се заема с тази работа лично.
Инеса Инокентевна никак не се учуди на моето обаждане и молба за среща — тя беше съвсем наясно, че при разследването на обстоятелствата около смъртта на сина й служителите на милицията ще я посещават неведнъж и дваж.
Отвори ми висока суха старица, изправена и корава като железен прът, облечена цялата в черно, със сбръчкано лице и помръкнали зачервени очи.
— Влизайте — глухо изрече тя и ме въведе в апартамента.
Огледах се. Дааа, очевидно Юрий Петрович се бе грижил за майка си прекрасно. Не знам колко я бе обичал, но явно не му се е свидело да я осигурява материално. Мебелите бяха скъпи и удобни, паркетът грееше, прясно лакиран, вратите на стаите бяха от истинско дърво и с красиви дръжки. Но онова, което ме учуди най-много, беше идеалната чистота, каквато рядко се среща в жилищата на самотни стари хора. Разбира се, те се стараят да ги поддържат, но годините си казват думата и човек невинаги може да се наведе, за да почисти праха и боклука от ъглите и под мебелите, страх го е да стъпва на стол, за да избърше горните рафтове и повърхности на шкафовете, защото краката не го слушат и му се завива свят, а и зрението вече не е същото, за да види всяка прашинка и боклуче. А тук моят нос на непушач не усети и най-нищожна миризма на прах или застояла мръсотия. Реших да не крия учудването си, още повече че това можеше да се окаже добро начало за разговора.
— Невероятно! — възкликнах. — Тук цари направо стерилна чистота. Рядко се срещат така добре поддържани жилища.
— Това не е моя заслуга — сухо отвърна Забелина. — Имам домашна помощница, много добро момиче, старателно. Юрочка, синът ми, настоя, макар че спокойно бих се справяла и сама. Той много се грижеше за мен. — Тя изхлипа, но бързо се овладя. — Заповядайте, седнете. — И ми посочи с царствен жест единия от двата фотьойла, поставени от двете страни на малка масичка с инкрустации.
Самата Забелина седна в другия фотьойл срещу мен — изправен гръб, високо вдигната глава.
— Слушам ви. Какво друго искате да ви кажа за Юрочка?
— Ако нямате нищо против, бих искал да поговорим за неговата младост. По-точно, моля ви да ми разкажете как живеехте, когато бяхте малко над петдесет. Как се ожени Юрий Петрович, какви бяха отношенията ви със снаха ви, как се роди вашият внук, как се развиваше служебната кариера на сина ви и така нататък.
— Това има ли отношение към смъртта му? — леко високомерно попита Инеса Инокентевна.
— Към смъртта на един човек има отношение целият му живот. Много е важно да сме наясно какъв човек е бил, как се е формирал като личност, в какво семейство е израснал, какви са били родителите му, за да разберем защо днешният му живот е стигнал до там, че някой да поиска да го убие. Съгласна ли сте с мен?
Едно от правилата, които си бях съставил през годините работа в жилищния сектор, гласеше: никога не питай събеседника си дали те разбира, винаги питай съгласен ли е с теб. Въпросът „Разбирате ли?“ може да прозвучи оскърбително — особено ако човекът не е млад, или обратното — ако е твърде млад. Въпросът за съгласие или несъгласие звучи по съвсем друг начин и веднага придава на разговора равнопоставеност. Нещо повече, създава се впечатление, че аз признавам възможността да не съм прав и се интересувам от мнението на събеседника ми по този въпрос. Тоест отношението ми става по-уважително и следователно предразполага към искреност и доверие.
Моят ход се оказа правилен и въпреки мъката, преживяна наскоро, Инеса Инокентевна на драго сърце се задълбочи в спомени за времената, когато Юрочка е бил млад, едва започвал семейния си живот с жена си — Ирочка, а самата Забелина била жена в разцвета на силите си, със солидно положение (главен лекар в детска поликлиника) и любящ съпруг. Тя разказва дълго и с удоволствие, дори очите й просветляха. От време на време по бузите й започваха да се стичат сълзи, но Забелина не беше от хората, на които сълзите пречат да говорят. Тя плачеше и продължаваше да разказва, като бършеше очите и страните си със снежнобяла кърпичка с избродиран с розови конци монограм.
