Александър Иванович се канеше да изнесе на детектива лекция за вредата от гадаенето в такава сложна работа като разкриването и разследването на престъпления, но не успя. В джоба на Хворостин зазвъня мобилният му телефон.
— Така ли? — притеснено произнесе в слушалката оперативният работник. — Ах, мама му стара… Добре, чакайте… — Той върна телефона в джоба си, после, кой знае защо, отново го извади и започна да го върти в ръцете си. — Саш, объркали сме се — каза той потиснато. — Брайко е убита. Момчетата току-що са научили.
— Ха, и тая си я бива! Излиза, че някой от неговите хора я е усетил и премахнал — дълбокомислено изрече Вилков. — Значи не си сбъркал, наистина тя го е очистила, просто са се намерили хора, които са схванали това преди нас. Браво, Серьога, умна глава си!
— Ама нали ти казвам, Саша, ние сме се объркали — тъжно повтори Хворостин. — Брайко е била убита отдавна, четири дни преди убийството на Забелин. Делото било при следователя Мартиросян в областното, трупът бил открит на сечището на четирийсет и втория километър по Волоколамското шосе. Не може да е била тя. По това време вече от четири дни е била мъртва.
— Пфу! — ядоса се следователят. — А ние с теб се размечтахме тук… Я чакай — сети се нещо той, — едното не пречи на другото. Нали тя е ходила при него? Ходила е. Целувал ли й е ръчичка? Целувал е. Тоест тя спокойно може да е била жената, заради която е наел апартамента. Друг е въпросът, че в деня на убийството тя вече не е можела да отиде при него, но той може да не е знаел, уговорили са се предварително за този ден, така че той я е чакал като глупак… А е дошъл някой друг, с когото са започнали да се черпят. Тоест подреди се поне половината картинка.
— А каква е ползата? — попита Сергей. — Кой е бил убиецът?
И тогава прозрение споходи Вилков. Това беше един от моментите, заради които той теглеше ярема на омразната следствена работа.
— Ще ти кажа кой — тържествено изрече Александър Иванович. — Едни и същи хора са убили и двамата. И те са ония, чиято фирма е тероризирала Брайко по поръчка на Забелин.
В такива мигове на вдъхновение обичайният му неразбираем говор изчезваше някъде и следовател Вилков започваше да говори на нормален, дори почти литературен език.
Хворостин го гледа няколко секунди с облещени очи, после изстреля:
— Ей, голям мозък си, Саша!
— Край! — Вилков още веднъж погледна часовника си и решително стана иззад бюрото. — Ти знаеш какво да правиш по-нататък, не си дете, а аз ще бягам, днес имам още куп работа. До утре да научиш коя фирма е съсипвала Брайко и ще се захванем с тях. Болшевишки привет!
Слушах с половин ухо историята, която с горящи очи ни разказваше Шурик Вилков. Аз нямам следствено-оперативен хъс, така че внезапните прозрения на гениалния детективски ум слабо ме интересуваха, защото нямаха никакво отношение към случая с Олег Личко и Елена Шляхтина. Разбира се, искрено се зарадвах за Шурик, но никак не ми се искаше да се задълбавам в подробностите на двете убийства, мотивирани от вражеското поглъщане на някакво предприятие. Шурик размахваше ръце и както обикновено, с помощта на безкрайни местоимения предричаше как щяла да се развие ситуацията по-нататък и колко трябвало да се постарае той, та двете дела — за убийствата на Брайко и Забелин — да се обединят и да бъдат предадени именно на него, а не на следователя с арменското име от областното, и тогава вече той щял да направи от това дело не само бонбонче, а цяла шоколадово-сметанова тортичка, и щял да ни покани нас с Валка на чай с коняк.
Тази вечер питиетата ни вървяха някак необикновено леко и дори сладко, както става винаги, когато се черпиш с добри приятели и от никого не очакваш някаква подлост. Аз се наслаждавах на приятелското събиране, преструвах се, че внимателно слушам и че дори активно участвам в разговора, но всъщност мислено постоянно се връщах към Андрей Мусатов и неговите проблеми. Е, и към Юля, разбира се, признавам.
