Бях намерил в интернет данните на човека, когото спомена майката на Забелин. Там изобщо има куп интересни неща, стига да знаеш къде и как да търсиш. Вячеслав Антонович Ситников наистина заемаше висока длъжност в Министерството на икономическото развитие. Беше прекарал целия си живот като държавен служител, получил образованието си в Плехановския институт за народно стопанство, започнал с комсомолска работа, проявявал активност в партийния и политическия живот, дори бил делегат на историческия конгрес през 1989 година и депутат в първата Държавна дума; след това си спомнил за получената преди много години диплома на икономист и поел по йерархичната стълбица в областта на управлението на икономиката на нашата многострадална страна. Никога не се е занимавал с бизнес. Във всеки случай не и официално, защото в интернетските сайтове за това нямаше нито дума. А с какво се е занимавал неофициално — за това можех само да се досещам, защото деветдесет процента от висшите държавни служители така или иначе участват в бизнес дейности чрез роднини или подставени лица: нали и те искат да ядат сладко и обилно, а служебното положение им предоставя такива възможности за решаване на разни въпроси и получаване на информация, че просто е грехота да не се възползваш.
Изглежда, Мусатов имаше някакви финансови затруднения, защото моят отчет за посещението ми при Инеса Инокентевна и предложението ми да поработя върху Ситников не пробудиха ентусиазма му. Ясно, работата щеше да върши Валя Семьонов и за нея трябва да се плаща.
— Хайде да почакаме — уклончиво отвърна Андрей. — Сега се затруднявам да дам отговор.
Аз се съгласих да почакаме. Така де, трийсет години са минали, две-три седмици сега няма да са от голямо значение.
Освен това си мислех, че на старото дело на Олег Личко сякаш някой бе сложил тежки катинари. Върху него би могла да хвърли светлина Елена Шляхтина, но тя бе умряла, бе се самоубила (засега ще смятаме така). Тъкмо бяхме открили човека — Юрий Забелин, който можеше да разкаже нещо интересно за самата Шляхтина — убиха и него. Вярно, с нея можеше да се е познавал не той, а неговият колега, с когото Забелин е обикалял апартаментите във връзка с убийството на колекционера в далечната седемдесет и четвърта година, но и той беше загинал.
Предположението, че навремето с Шляхтина се е познавал именно Забелин, а не участъковият, ми изглеждаше по-привлекателно, а и беше неизвестно защо Елена е давала лъжливи показания срещу Личко. Всъщност това още не бе доказано, следователят Царков с пяна на устата се е клел, че не се е съмнявал във виновността на Олег, и категорично е отричал делото да е било фалшифицирано, но всички обстоятелства говореха, че той е излъгал. Та нали едно дело не попада в Прокуратурата на СССР просто така… Е, ако Шляхтина и Забелин са имали достатъчно близки и доверителни отношения, Юрий Петрович като нищо може да е бил използван, за да привлече момичето към фалшифициране на делото. Вярно, трябвало е да й заплатят някак, например с жилище, приемане в институт или с друго ценно нещо за онези времена. Дали са й платили? Май не. Елена е продължила да живее в общежитието и да работи в сладкарската фабрика. Впрочем от момента на осъждането на Личко до смъртта й е минало твърде малко време, само половин година, така че благодарността може просто да не е успяла да я споходи. От друга страна, Елена е имала някакъв таен живот и именно хората, свързани с този неин живот, са могли да я накарат да даде лъжливи показания, а Забелин да няма нищо общо. Но за този й живот може да е знаел Забелин, който сега вече нищо няма да ми разкаже. Но може да ми разкаже Ситников, който е бил близък приятел на Забелин и с когото Юрий Петрович е възможно да е споделил информацията за своята приятелка. Може и да разкаже, ако Мусатов даде пари.
Мислите ми съвсем се оплетоха, алкохолът бе обгърнал мозъка ми с меко памучно одеяло и не оставяше гънките му да мърдат, така че се замислих за Юля.
Настроението ми се развали, стана ми тъжно и аз здравата се натрясках, за което жестоко съжалих на другата сутрин. Добре че пак беше събота. Вярно, надвечер имах приемен час за граждани, но чак късно следобед, така че имах време да се съвзема.
Към шестнайсет часа, когато дойде времето да приемам граждани, бях напълно бодър, но не много свеж. Заредиха се обичайните случаи: съседи се карат и бият, дано не се изпотрепят; младежи от по-горния етаж пускат музика прекалено силно и не оставят хората да почиват; други младежи в друг блок редовно се събират на стълбищната площадка, пият бира, пушат и оставят след себе си бунище; незнайно защо пенсията пристигнала в по-малък размер от очакваната, нали обявили повишение, а къде го? А в пенсионното не дават обяснения и изобщо не искат да говорят (така че хората идват да питат мен); метачите не почистват улиците и пред входовете са се натрупали камари боклук, а Дирекцията по експлоатация на сградите не реагира на сигналите на живеещите (така че те пак се обръщат към мен).
