Но така или иначе, оставаше още един въпрос: защо е загинала Лена Шляхтина? Самоубила ли се е? Или все пак някой я е убил? Кой? И защо?
И още един въпрос: какво е търсил Ситников-Клюев в книжата на Истомина? Историята на брата убиец и сестрата наблюдател? Глупаво. Тази история много отдавна е била публикувана в романа на Истомина „Сестра“, отпечатан за пръв път през 1977 година в списание „Алтай“, и Ситников със сигурност го е прочел, щом се е интересувал от творчеството на младата писателка, приятелка на Лена Шляхтина. А дори и да не го е прочел, пак е странно: за какво са му били дневниците, бележниците и работните скици, щом е налице издаден роман? Значи има нещо друго. Какво? И защо не тогава, а едва сега? Каква друга тайна е криела Шляхтина? Какво друго е можела да сподели тя с Мая?
— Освобождавам ви срещу подпис, че няма да напускате града — безизразно проговори дебелият червендалест следовател, без да поглежда Олеся в лицето. — Ще ви моля да не напускате Москва без моето знание и разрешение. Ясно ли е?
— Да. Благодаря.
— И се молете на господ свекър ви да оцелее. Тогава всичко може да се размине като тежка телесна повреда, а не като опит за убийство. Друг член от кодекса, по-малка присъда. Ясно ли е?
— Да — тъпо повтори тя и кой знае защо, отново добави: — Благодаря.
Навън я чакаше съпругът й.
— Гриша!
Олеся се втурна към него, но Григорий се извърна и мълчаливо тръгна към колата.
— Гриша, пуснаха ме срещу подпис.
— Знам. Аз платих. Качвай се, да вървим.
— Вкъщи ли?
— Не, в болницата при татко.
Тя покорно седна на предната седалка на джипа и се сви, обгърна се с ръце. Сега трябваше да обяснява. Какво да каже? Какво е казал Вячеслав? Как е обяснил това, което се бе случило? Следователят и дума не продума за това, само й задаваше въпроси — и там, в апартамента на Ситников, и в своя кабинет. Две нощи тя прекара в „маймунарника“, но нито теснотията, нито мръсотията, ни вонята, ни съмнителната компания, нито липсата на удобства, с които бе свикнала, не й се сториха толкова плашещи, колкото адът, възцарил се в душата й.
Няколко минути минаха в гробно мълчание, после Григорий заговори:
— Защо си казала, че татко се е опитал да те изнасили? Та това е лъжа. Той не може да го е направил.
— Така е — тихо се съгласи тя.
— И какво? Защо си го казала?
— Мислех… — Тя тежко си пое дъх. — Мислех, че съм го убила. Че сега на него му е все едно, а аз ще се оправдая със самоотбрана или както се казва това там… самозащита.
— Но не си го убила. И сега какво? Как ще живеем с това? Аз ще имам баща насилник, похотлив дърт пръч, съблазнил се от моята съпруга, от собствената си снаха? Така ли си представяш това? Или как?
— Гриша, аз…
— Млъквай, идиотка такава! — В гласа му пролича презрение. — Ако мислиш, че съм платил на следователя да те пусне срещу подпис, защото безумно те обичам, много грешиш. Няма да обсъждам с теб чувствата си, които изпитвах към теб някога. Това вече няма значение. Има значение само фактът, че вече не те обичам. Мразя те. Ти си тъпа измет. Стреляла си по баща ми и за мен това е достатъчно, за да те зачеркна от живота си.
— Защо тогава? Защо си дал подкуп, за да ме пуснат, щом ме мразиш?
— За да бъде всичко по-просто. За да можеш да се разбереш с татко. За да дадете еднакви показания.
— За какво?
— За това, че причината е била невнимателно боравене с оръжие. Татко има пистолет отдавна, всички знаеха за това, ти си го помолила да го видиш, въртяла си го в ръцете си, свалила си предпазителя… нещо такова. Наел съм добър адвокат, той ще ти обясни всичко.
— Защо? — отново попита тя, загледана право напред, в движещите се пред тях коли. По някаква причина това, ако не я успокояваше, поне й даваше възможност да се сдържа и да не плаче. — Нека ме вкарат в затвора, все ми е едно.
— При всяко положение ще те вкарат — студено отговори мъжът й. — Въпросът е само в присъдата, за колко време ще те вкарат, и в нашата репутация. Не мога да допусна баща ми да се окаже гаден насилник, а аз — син на гаден насилник. Тая няма да я бъде. Никога. И ако заради това ти трябва да лежиш в затвора дълго, значи ще лежиш.
— А ако не се съглася? Ако не кажа за оръжието? Нека е самозащита, за нея ще ме осъдят на по-малко, а може и изобщо да ме оправдаят. Ти мислиш за своя живот, а аз трябва да мисля за своя.
— Ако не се съгласиш, ще дам такива показания, че ще те тикнат в затвора за предумишлено убийство от користни подбуди. По този член присъдата е още по-строга. Разбра ли, кретенко? И не се опитвай да се пазариш с мен. Ще бъде така, както аз казвам, и по никакъв друг начин.
Те завиха към претъпканото с коли „Садовое колцо“ и спряха в безнадеждно задръстване.
— А сега ти ще ми разкажеш какво се е случило всъщност и защо си стреляла по татко. И да не си посмяла да ме лъжеш. Искам да знам истината.
Истината… Каква истина? Такава, каквато би му харесала?
— А какво казва Вячеслав Антонович? Как ти го обясни той?
— Никак не ми го е обяснявал. Той е в тежко състояние, в реанимацията е. Не можеше да говори, когато отидох при него.
