Слава Ситников отдавна си беше отишъл, а Льова още седеше на дивана в хола, въртеше в ръцете си коланчето на червени точки и с ужас си мислеше: „Нима наистина съм го направил аз? Славка само се преструва, че ми вярва, всъщност е сигурен, че аз убивам и насилвам малки деца, но ми е приятел и е готов да ме прикрива. Готов е да ми помогне, дори направи служебна простъпка, като разгласи класифицирана информация, за да ме предпази от необмислени действия. Той знае със сигурност, че съм аз. А аз? Знам ли това аз?“
Близо месец след този разговор Льова Аргунов живя в постоянен кошмар. Всеки път, преди да си легне, внимателно оглеждаше жилището си и се стараеше да запомни кое къде и в какво положение се намира, поставяше хитри „капани“ и когато се събудеше, първата му работа беше да провери не личи ли по тях да е ставал насън и да е правил нещо. Сънят му от ден на ден ставаше все по-кратък и тревожен, в края на краищата той изобщо престана да спи, отслабна, почерня, изостави работата си върху дисертацията, по цели денонощия се тормозеше от съмнения и страхове. Той убиец ли е? Или не е?
После му поолекна, в края на краищата всяка болка отслабва, а страхът става обичаен елемент от ежедневието. Минаха още няколко месеца и всичко се върна в обичайното си русло. Съмненията останаха, той нищо не забрави, но тревогата лека-полека се притъпи и Льова отново сериозно се зае с дисертацията и бързо я завърши. Ситников никога повече не заговори за убитите деца, а и Аргунов не го попита за тях. Страхуваше се, че ще чуе отговор, след който няма да знае какво да прави.
След още две години Льова съвсем се успокои и най-сетне направи предложение на младата жена, с която се срещаше отдавна. Ожени се, роди му се дъщеря, твърде успешно се изкачваше по стълбичката на научно-педагогическата кариера, промени научната си специализация, захвана се с приложна физика, патентова доста изобретения, които можеха успешно да се използват в строителните технологии, а когато се зароди новата икономика, започна — не без помощта на стария си приятел Слава Ситников — да се занимава с бизнес, като пусна на пазара въпросните технологии. Бизнесът се развиваше успешно, Аргунов стана заможен човек и сега, когато до шейсетгодишнината му оставаха само две години, вече се замисляше дали да не започне да се занимава с политика. С неговите пари това беше напълно реално, той би могъл да стане ако не второ, поне трето лице практически във всяка партия, щяха да го приемат с отворени обятия. Кошмарът от седемдесет и пета година почти бе забравен…
И изведнъж вчера той откри в гардероба си детската тениска. И всичко се върна. Вече от три години спяха в отделни спални с жена си. И не защото отношенията им се бяха разпалили, не, просто възрастта си искаше своето. Жена му отдавна се оплакваше, че нощем Лев Александрович хърка толкова силно, че не може да спи до него. Тя пък, обратното, има лек сън и понякога сънува кошмари, след които се събужда със силно сърцебиене и трябва да става, за да вземе лекарство или просто да изпие чаша вода, а не иска да безпокои мъжа си.
Къщата беше огромна, триетажна, спалнята на жена му беше на втория етаж, а самият Аргунов спеше на третия и дори да ставаше нощем, тя определено не би могла да го чуе или види. Докато спяха заедно, жена му не беше му казвала за някакви пристъпи и Лев беше сигурен, че няма такива. Те бяха престанали много отдавна и той можеше веднъж завинаги да забрави за тях. Но знае ли човек какво е ставало през последните три години? В къщата имаше охрана, но нощем пазачите спяха дълбоко, Аргунов знаеше това. Тяхната работа беше да не позволят на външни хора да проникват на територията на дома, за което съществуваше постоянно включена електронна сигнализация. Те не бяха получавали задача да следят излизащия от къщи домакин. И дори да бяха видели нощем Лев Александрович, само щяха да свият рамене: човекът просто излиза да се разходи, има право. Не е фигура от такъв мащаб, че телохранителите постоянно да се мъкнат подире му. Аргунов знаеше, че сомнамбулизмът е слабо изучено явление, специалисти му бяха казвали, че той и до ден-днешен е „бяло петно“ в науката и никой не може да каже защо човек в един момент започва да ходи насън и защо в друг момент спира. Причината може да е психическа травма, силен стрес, продължително нервно напрежение, дори инфекциозна болест — буквално всичко. А стресове в живота на един състоятелен бизнесмен винаги има, при това човек не свиква с тях с годините. Напротив, с възрастта ги понася все по-трудно, с все по-тежки последствия за здравето, това всички го знаят.
