— Ами фактически ти живееш сам. Разбираш ли? Абсолютно сам. Докато си живял с родителите си, те са виждали, че нощем ставаш, правиш нещо, а на сутринта нищичко не си спомняш и са можели да ти го кажат. А сега кой ще ти каже? Ако ходиш някъде насън, кой вижда това? А онзи, който те вижда, от къде може да знае, че всъщност ти спиш и нищо не разбираш, а после нищо няма и да си спомниш? Няма кой да ти каже. И ти живееш в щастливо неведение, мислиш, че пристъпите ти отдавна са престанали. А всъщност…
— Чакай, чакай — изплаши се Льова, — ти какво си мислиш — че аз съм този маниак ли? Че отвличам и убивам дечица? Абе ти да не откачи нещо?
Той почти крещеше, стиснал юмруци така, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. В този момент беше готов да убие приятеля си Славка Ситников. Беше го обзела такава ярост, че му притъмняваше пред очите.
И изведнъж се опомни. Ярост, неконтролируема агресия, желание да удари, да убие… Той, кроткият, безобиден аспирант, физикът теоретик, син на майка доцент и баща професор, перспективният двайсет и осем годишен млад учен Льова Аргунов, книжният плъх — излиза, че е способен на такива силни и разрушителни емоции. Ами ако наистина?… Ако Славка е прав и пристъпите му не са престанали, просто сега той не знае за тях?
Льова опита да се овладее, да се успокои и съсредоточи. И спасителната идея го споходи веднага!
— Но нали децата са отвличани от детска градина или училище?
— Да.
— Значи това е ставало денем?
— Различно. Понякога сутрин, понякога следобед, а понякога и привечер.
— Ето виждаш ли — Льова тържествуващо се усмихна. — Значи не е нощем. През нощта децата си спят по къщите и никой никъде не може да ги отвлече.
— Ей че го каза — усмихна се неприятно Ситников. — Ти какъв си? Чиновник в канцелария ли? Ти си аспирант, седиш си вкъщи и работиш върху дисертация, работното ти време не е от девет до шест, а когато ти си пожелаеш. Какво, да не би да не знам как работите? Клюмате над книгите по цели нощи, а после по цял ден спите. Спомни си колко пъти съм ти се обаждал през деня, а ти ми отговаряше абсолютно сънен и ми казваше, че си си легнал в осем сутринта, защото предната вечер те е споходила поредната гениална идея, така че цяла нощ си я обмислял. Така беше, нали?
— Така беше — призна Льова. — Слушай, Слава, ти отдавна ме познаваш, кажи ми честно: наистина ли смяташ, че съм способен на такова нещо? Наистина ли мислиш, че съм аз?
— Стига, какво приказваш! — Ситников се усмихна успокояващо и отново наля вино. — Дай да пийнем.
Той гаврътна своята чаша и запали нова цигара.
— Ти си ми приятел, Льовка, и аз ти вярвам като на самия себе си. Но не всички хора на този свят са ти приятели и биха ти повярвали. Затова е по-добре никой да не знае за тази история с коланчето, разбираш ли? Аз няма да кажа на никого. И ти не казвай. Разбрахме ли се?
— Не, почакай. — Льова още не можеше да се успокои. — Аз искам да разбера какво става. Нали трябва да съм наясно…
— Нищо не трябва. — Слава леко повиши глас. — Не го вземай толкова присърце. Ама и аз съм глупак, не биваше да ти разказвам тези неща. Тоест не, правилно постъпих, като ти разказах, защото сега ти разбираш, че не бива да приказваш наляво и надясно за това коланче и за твоите пристъпи. Разбра ли? А си казал на някого, а клюките го разнесли навсякъде, току-виж стигнало и до милиционерите, че като се вкопчат в теб, ще те изтормозят, а на всичко отгоре може да те пратят и на психиатрична експертиза. Пак добре, ако е амбулаторна, но представи си, че поискат стационарна? Това значи да те вкарат за цял месец в лудница. И край, кариерата ти е съсипана. Разбра ли ме?
— Разбрах. Но въпреки това искам да съм наясно имам ли пристъпи или не, а ако имам, какво правя през това време — твърдо каза Аргунов. — Не вярвам да съм убиец, но съм учен и обичам да проверявам всичко точно. Трябва да бъда сигурен.
— Ей, какъв човек си бе — усмихна се Ситников. — Добре, хвани някоя мацка да живее с теб и да нощува тук, тогава веднага ще научиш всичко. Ето например нашата приятелка — само й намигни и веднага ще бъде твоя. Отдавна въздиша по теб, нали знаеш.
— Ти си луд — махна с ръка Льова. — Нея пък не ща и да я видя.
— Хайде стига, момичето е красиво, влюбено е в теб до уши, какво повече искаш? И най-важното: ако нещо не е наред, тя никога не би те издала. Схващаш ли мисълта ми сега?
— Не искам дори да говорим за това — отсече Аргунов.
— Но защо? Какво не ти харесва в нея?
— Не ми харесва — и толкоз. И изобщо съм сигурен, че няма да има никакво „не наред“.
— Е, то се знае — съгласи се Ситников.
Този ден те пиха много и повече не се върнаха към разговора за пристъпите на Аргунов и загадъчното коланче от детска рокля, стараейки се да обсъждат всичко друго, само не и това.
