Скръцна врата, после бавно се отвори и в стаята се появи първо главата, а после и тялото на грохнал старец, подпиращ се на бастун. Кой ли пък е този? Определено не е съпругът, спомням си, че той беше записан като връстник на Мая Виталевна, а този дядо е на деветдесет, ако не и на повече. Дядото мълчаливо докуцука до масата и започна да се взира във фруктиерите и чинийките. Протегна трепереща ръка, алчно грабна шепа шоколадови бонбони и ги пъхна в джоба на широката си плетена домашна жилетка. После най-сетне благоволи да спре погледа си върху мен.
— Крада си бонбони, докато Маечка не ме вижда — съобщи ми той със заговорнически вид. — Защото инак ще ми се кара. Не ми дава, купува ги за себе си, а аз си крада.
Той захихика, като продължаваше да ме пронизва с очи иззад дебелите стъкла на очилата.
— Сигурно не бива да ядете сладко — предположих аз. — Диабет ли имате?
— Аз ли? Хи-хи-хи… От къде на къде ще имам диабет? Нямам никакъв диабет.
— Може би някаква друга болест, заради която не бива да ядете сладко?
— Хайде де! Нямам никакви болести. Всичките ще ги надживея! Просто Маечка е стисната, купува всичко вкусно само за себе си и за своя Женечка, а на мен нищо не ми дава, мори ме от глад. Надява се да пукна. Но няма да го бъде, не и аз!
Той се опита гордо да се изправи, подпря се на бастуна с две ръце, като при това не откъсваше лакомо блесналите си очи от подноса с нарязаните парчета домашна торта. Така, появи се и „нейният Женечка“, тоест съпругът й — Евгений Николаевич Чаинов, както гласят бележките в моите книжа. Ами вие кой сте, уважаеми? Вероятно бащата на Мая Виталевна. Във всеки случай подхождате по възраст.
— Ами ти кой си? — попита ме дядото. — Ученик на Маечка ли? Донесъл си ръкопис?
— Не, аз съм от милицията, участъковият.
— О! Ето това е много добре! Много, много добре! Маечка е крадла, време е да я притиснете…
— Вуйчо Жора!
Истомина буквално се втурна в стаята, хванала в едната ръка голям чайник с вряла вода, а в другата — красиво чайниче за запарване. Лицето й беше едновременно негодуващо и кой знае защо — уплашено.
Дядото, наречен вуйчо Жора, се приведе, прегърби се и я загледа боязливо.
— Само не ме бий, Маечка, мило мое момиче — заломоти той, като тътреше нозе покрай нея към вратата, — нищо не съм сторил, само дойдох да кажа добър ден на младежа, все пак е гостенин, трябва да бъдем учтиви… Отивам си в стаята, отивам си… Вече ме няма.
Истомина тресна чайниците на масата и захлупи лицето си с ръце. Аз деликатно мълчах. Паузата се проточваше и ставаше тягостна. Най-сетне домакинята вдигна глава и предизвикателно ме погледна в очите.
— Знам какво ви е казал и горе-долу си представям какво сте си помислили. Елате.
— Къде?
— Елате — настойчиво повтори Мая Виталевна. — По-добре да видите с очите си, отколкото да слушате моите обяснения и да не ми вярвате.
Тя излезе в коридора и аз послушно я последвах. Влязохме в друга стая, където в дълбок мек фотьойл се бе разположил царствено вуйчо Жора с дистанционно в ръка. Срещу него имаше скъп телевизор с голям екран и старецът делово превключваше програмите, търсейки нещо, което да го заинтересува.
Огледах стаята и останах като гръмнат. Освен фотьойла и телевизора, тук имаше широк креват, спретнато оправен и покрит със златиста копринена кувертюра, гардероб, малко диванче с възглавници и вълнено одеяло и две маси. Едната — малка, изящна, се намираше до кревата, а на нея имаше телефон, нощна лампа, стъклена кана с вода, чаша и безброй шишенца и опаковки с лекарства, с една дума, беше типична масичка, каквато слагат до леглото на болен човек.
Виж, голямата маса, разположена до фотьойла, окончателно срази въображението ми: тя цялата беше отрупана с големи и малки кристални съдинки с бонбони, халва, пасти, локуми, най-различни видове бисквити. В отделна чиния имаше няколко големи парчета от същата торта, в която с такова въжделение се бе взирал старецът, когато беше в хола. Трябва да призная, че на масата, край която щяха да ме черпят с чай, разнообразието от десерти не бе толкова изобилно, колкото тук, при вуйчо Жора. И тази стая не беше малка, а завесите на прозорците бяха скъпи, за мебелите пък просто нямам думи. Дори аз, човекът, който е твърде далеч от дизайнерските капризи, разбирах, че тази стая е била обзаведена съвсем наскоро, и то без да се жалят парите.
Истомина стоеше до мен и ме гледаше изпитателно. А дядото сякаш не ни обръщаше никакво внимание и продължаваше да щрака с дистанционното, сменяйки програма след програма.
— Погледнете тук — настоятелно каза тя, отвори гардероба и свали от един рафт дървена кутия.
Вуйчо Жора обаче не бе толкова увлечен от телевизора, за да не забележи това.
— Защо пипаш там? — закрещя той. — Вече всичко ми открадна, това ми е последното, спестил съм си го за погребението. Ето, другарят е от милицията и аз официално заявявам пред него: ти си крадла, открадна ми всичко, остави ме накрая беден и бездомен. Аз имах всичко! А сега нямам нищо!
