— Какво става, татко? Лошо ли ти е?
— Абе аз съм си много добре! Къде са цветята? Майка ти си дойде.
— Цветята са при мен, в стаята ми. Да ги донеса ли вече?
— Донеси ги по-бързо, докато не ги е намерила майка ти. И това ми било велик конспиратор. Трябваше веднага да ги донесеш тук, ама не, чакаш да се прибере майка ти — мърмореше Виктор Албертович.
Впрочем в неговото мърморене имаше много повече обич, отколкото негодувание.
— Представяш ли си, дядо ми се е казвал Алберт Пинчук. Със сигурност здравата си е патил заради това екзотично име, съчетано с такава фамилия.
Андрей изсумтя. Абе да не би това да е тяхна семейна черта — четат мислите на хората? На няколко пъти той бе забелязвал как Виктор Албертович произнася на глас неща, които Андрей току-що си е помислил, и отговаря на въпроси, които той едва е възнамерявал да зададе, но още не го е направил. А сега ето че и дъщеря му демонстрира чудеса от проницателност.
— Знаеш ли, и на мен ми хрумна това, но не ми беше удобно да го кажа — призна той. — А ти сякаш четеш мислите ми.
— Я стига! — Юля безгрижно махна с ръка. — Няма нищо сложно. Просто ти разсъждаваш стандартно, а стандартният ход на разсъжденията се отгатва лесно. Но общо взето, съм го наследила от татко, той за нула време преценява когото щеш и със сигурност знае какво иска да каже отсрещният човек и в кой момент.
— Значи аз съм стандартен? — оскърбено попита Мусатов.
— Ама не се обиждай, това е хубаво. Във всеки случай няма нищо лошо. Кой е казал, че е лошо да си стандартен? Аз например съм абсолютно стандартна, средностатистическа, затова ми е лесно да си представя хода на мислите ти. Ние с теб мислим еднакво.
— Така ли? И за какво мисля аз в момента?
— Мислиш какво да правиш с мен. Дали да ме изпратиш до магазина и да си вземеш довиждане, или да почакаш, докато напазарувам, и да ме изпратиш до вкъщи, а може би и да измислиш претекст да ме поканиш у вас. Не можеш да прецениш харесваш ли ме или не, затова не можеш да решиш да се захващаш ли с цялата тази церемония на ухажването, или изобщо да не се занимаваш.
Тя беше права до такава степен, че бузите на Андрей пламнаха. Именно за това бе размишлявал той от момента, когато след тържествения обяд в чест на рождения ден на съпругата на Пинчук се приготви да си тръгва, а майката помоли Юля да отиде до супермаркета за продукти. Излязоха заедно и Андрей не разполагаше с много време за мислене: супермаркетът беше на три минути от сградата, където живееше адвокатът.
— Слушай — учудено каза той, — ти си много млада, а пък си толкова умна. На колко години си?
— На двайсет и четири. Защо? Знам, че изглеждам като хлапачка, но това е зрителна измама. По ума съм се метнала на татко — разсмя се тя, — а по външност — на мама.
Това беше истина — съпругата на Пинчук изглеждаше двайсет години по-млада от мъжа си, макар че, като се имаше предвид голямата й дъщеря, тя не можеше да е на по-малко от четирийсет и пет, тоест всъщност беше по-млада от Виктор Албертович само с пет години.
— Е, какво ще правим тогава, умна таткова щерко?
— Ще пазаруваме.
— А после?
— После ще занеса покупките вкъщи. Може би ще бъдеш така любезен да поносиш тежките торби до дома ми. А може и да не бъдеш.
— Добре де, а ако бъда толкова любезен, после какво?
— Ами после ти ще решиш. Никой не те припира. — Юля хитро се усмихна. — Ако те интересува моето мнение, готова съм да го изразя.
— Хайде, слушам те.
— Андрей, не ме ухажвай, съгласен ли си? Вече не съм на възрастта, когато това вълнува.
— Тоест аз никак не съм ти интересен, така ли?
Незнайно защо, той се огорчи, макар че само преди минута наистина не можеше да разбере дали иска да продължи познанството си със симпатичната Юля.
— Не, неправилно ме разбра. — Тя сбърчи носле от досада. — Не ми е интересен процесът на ухажването.
— Защо?
— Ами просто ми е омръзнал. Винаги едно и също: цветя, ресторанти, клубове, подаръци. Скучно.
— Добре, но романтиката? — шеговито я закачи Андрей. — Срещите, разделите и…
— Аха, и другите глупости — подзе момичето. — Не забравяй и целувките във входа или на някоя пейка. Аз нямам време за тези безсмислици, трябва да се занимавам със смислени неща и да градя кариера.
— Ама какво, никакъв личен живот ли да нямаме? Това ли искаш да кажеш?
— Не, защо, човек трябва да има личен живот — сериозно отвърна тя, — но в рамките на разумното. Личният живот трябва да бъде именно за личен живот, тоест за душата, за общуването. А не за развлечения като ресторанти и клубове например. Развлеченията трябва да бъдат нещо отделно, без отношение към мъжа, с когото спя.
— Тоест да спиш с едни мъже, а да се забавляваш с други?
— Е, както се случи. Всъщност, ако избереш мъжа правилно, ще имаш напълно достатъчно свободно време за личен живот, а развлеченията — кучета ги яли. Не са задължителен елемент. На някои са нужни, на някои — не. На мен например не са ми нужни: и без тях никога не ми е скучно.
