Охо, вече ме превърнаха в плашило. Впрочем Истомина по принцип е права, разбира се, по-добре е да се презастраховаш, отколкото да станеш жертва на обирджия. В края на краищата участъковите милиционери съществуват преди всичко за профилактика на престъпленията, макар че моето началство естествено е на друго мнение. Мога да разбера и началството, нали него държат отговорно за разкриването на престъпленията, така че то хвърля за това всичките си сили, а предотвратените, тоест неизвършените престъпления — как да ги отчетеш, как да ги преброиш? Те не влизат в отчетите.
— Правилно, Мая Виталевна. Утре в осем ще бъда у вас.
Странни същества са това жените, особено писателките! Как може — даваш си адреса на непознат човек, когото дори не виждаш, а само разговаряш с него по телефона, и му разрешаваш да те посети! Просто не ми го побира умът! Като служител на милицията прекрасно знам, че огромен брой хора постъпват именно така, а после остават като гръмнати, че ги били обрали или измамили по някакъв начин, блещят се, скубят си косите и се сърдят пак на нас, милиционерите, че сме оставили престъпниците съвсем да се разхайтят, в пълна безопасност да обикалят града и безнаказано да нарушават спокойствието на гражданите. Добре че ние с Истомина успяхме да се запознаем и тя прояви благоразумието да ми се обади и да ме помоли да присъствам на срещата й с прекрасния непознат. Ами ако не се познавахме? На кого щеше да се обади? И изобщо щеше ли да се сети, че на света съществува участъков милиционер с оръжие в кобура? Хм, едва ли. Та нали по-рано тя вероятно на никого не се е обаждала и никого не е канила за подсигуряване, а потвърждение за това са нейните преговори с някакъв си изчезнал в испанските дебри Клюев, представител на уж фалирало издателство. Благодаря ти, скъпи сеньор Клюев, задето те е имало, защото, ако те нямаше, писателката Истомина не би изпитала към мен топли чувства, нямаше да е така разумна и да ме помоли да отида утре при нея. Макар че книжката, за която ти добросъвестно си платил, не е излязла, все пак от теб има някаква полза. Само разговорът за клуба определено нямаше да е достатъчен, а така — благодарение на моите испански книжно — издателски приключения, ние с Истомина станахме почти приятели, във всеки случай сега тя определено няма да ме забрави. Защото си е голям късмет, че с тези свои лекомислени навици Мая Виталевна е още жива, здрава и досега не са я обрали. Просто много й е провървяло в този живот.
На другия ден аз с радост открих, че от службата за контрол искат да проверя как съхранява огнестрелното си оръжие гражданин, който живее в един блок с Истомина. Този гражданин искал удължаване на срока на разрешителното му за ловджийска пушка, а в моите задължения като участъков милиционер влиза проверката дали той разполага със специален заключващ се шкаф. Разбрахме се с гражданина ловец да отида в дома му в седем и половина. В осем без петнайсет, напълно доволен от резултата от проверката и от наличието на железен заключващ се шкаф за пушката, напуснах окиченото с ловджийски трофеи жилище и тръгнах към Истомина.
— Благодаря ви, че дойдохте — приветливо се усмихна Мая Виталевна. — Извинете, че ви обезпокоих. Знаете ли, ще трябва да почакаме, този човек се обади преди малко и каза, че закъснява — на Булевардното колело имало задръстване. Това проблем ли е за вас?
— Не е проблем — отвърнах великодушно, — надявам се, че няма да чакаме до късно през нощта.
— Елате, ще ви сложа да вечеряте — предложи тя.
Не пожелах да вечерям, но с голямо удоволствие се съгласих да пийна чай с торта. Истомина ме покани в същия хол, където бяхме разговаряли предишния път, сложи на масата торта, бонбони и разни други лакомства и отиде в кухнята да направи чая. Интересно, къде ли е съпругът й? В моите книжа пише, че има такъв, а вече втори път съм тук, но не виждам никакъв съпруг. Може би са се разделили? Ако — не дай си боже! — е умрял, щях да получа сведения от службата по гражданското състояние. Значи е жив.
Разглеждах стаята и си спомнях изтъркания израз „останки от някогашен разкош“. Явно навремето обитателите на тази къща са били заможни, но тези дни отдавна бяха минали. Мебелите, които са били модерни и скъпи през осемдесетте години — времето на моето детство, бяха остарели не само морално, но и физически, макар че моето око на къщовник съзря старателни опити видът им да се запази. Всичко в тази стая беше идеално чисто, блестящо и полирано, грижливо пазено, но — уви — старо. И напълно отговаряше на това, което ми бе обяснила Светка Безрядина: Истомина навремето била много известна, популярна, но отдавна вече не пишела нищо. С други думи, някога в семейството е имало пари, и то доста, но сега Мая Виталевна живее повече от скромно. Естествено за нея онези пет хиляди евро, които й е донесъл в плик Клюев, не са били без значение, затова тя не е прочела внимателно договора и не си е записала данните на издателството. Какво значение са имали те пред тази купчина пари?
