Помислих, че ще ми се пукнат тъпанчетата. Истомина пък сякаш нищо не чуваше. Тя отвори кутията и извади от там спестовна книжка и пачка долари.
— Ето, пребройте ги. И вижте колко са вписани в книжката.
— Но защо трябва да ги броя? — ядосах се аз.
Само това ми липсваше — да се набъркам в семейна кавга.
— Пребройте ги — твърдо повтори тя.
Покорно се подчиних. Две хиляди долара. Отворих спестовната книжка и погледнах сумата.
— Обърнете внимание на датата на последната вноска — каза Истомина.
— Защо?
— Ще ви обясня. За да няма недоразумения.
Погледнах. За последен път пари бяха внесени преди четири месеца. Върнах парите и книжката в кутията, която Мая Виталевна прибра отново в гардероба.
— Какво броите там? — кавгаджийски попита дядото.
— Броим парите — студено и леко раздразнено отвърна тя.
— Какви пари?
— Твоите, вуйчо Жора. Твоите пари. И гледаме твоята спестовна книжка.
— Какво можеш да броиш там? — отново се разкрещя той. — От къде ще има там пари? Там няма нищо, та нали всичко ми откраднахте. Ти ме окраде. Окраде ме, сложила си в кутията някакви хартийки и ги показваш на всички, уж че са пари. Кого искаш да измамиш? Милицията ли? Няма да стане!
Мая Виталевна ме побутна по ръката и ние мълчаливо излязохме. Когато отново се озовахме в хола, тя тежко седна на един стол и обхвана главата си с ръце.
— Какъв беше този спектакъл, Мая Виталевна? Защо беше всичко това?
— Вуйчо Жора е брат на майка ми, напълно сам е, няма си никого освен мен. Жена му почина отдавна, нямаха деца. Аз имам по-малка сестра, която живее в Канада с мъжа си, нашите родители заминаха при нея и се оказа, че съм единствената роднина на вуйчо. Той вече е много стар, на деветдесет и четири години е, не може да живее сам и с мъжа ми го приютихме тук. За вуйчовия апартамент вземаме петстотин долара месечен наем и аз внасям всички пари на сметката му в банката. Не всеки месец, разбира се. Когато се натрупа прилична сума, която вече е опасно да стои вкъщи, нося я в банката. За последен път съм внесла пари преди четири месеца. Наемът за последните четири месеца е в кутията, вие ги видяхте и преброихте. От тези пари не вземам нито копейка, разбирате ли? Нито копейка! — В гласа й зазвуча отчаяние. — Издържам вуйчо Жора изцяло за своя сметка. Не мислете, че го смятам за подвиг, това е нормално, защото той цял живот беше много близък на семейството ни, винаги много ме е обичал, обичала съм го и аз. Правил е много за мен и аз винаги съм му била благодарна за това. Не ми тежи да се грижа за него, не ми се свиди да го храня и да му купувам лекарства, просто ми е страшно обидно, когато той започва да говори на всеки срещнат как съм го окрала, лишила съм го от жилището му, от парите му и изобщо от всичко. Ами че някои хора може да повярват, разбирате ли? Той страда от старческо слабоумие, сенилен е, но човек, който никога не се е сблъсквал с това, просто не може да си представи, че думите му може да не са истина. Хората, особено младите, които рядко са виждали много стар човек, започват да мислят, че аз наистина съм се държала непочтено и че вуйчо Жора казва истината.
— Успокойте се. — Ужасно ми дожаля за тази жена и се постарах да говоря колкото може по-меко и сърдечно. — Успокойте се, Мая Виталевна, аз постоянно си имам работа със старци. Някои от тях са съхранили интелекта си, някои страдат от склероза, а има и такива като вуйчо ви. Знам какво е. Можете да бъдете сигурна: аз не се съмнявам във вашата почтеност.
— Благодаря — тихо каза Истомина.
Тя вече бе наляла чай в чашите, когато издрънка звънецът на вратата. Истомина отиде да отвори, а аз се приготвих да видя любителя на поезията, на когото писателката така лекомислено бе определила среща в собствения си дом.
Влезлият в стаята любител на поезията никак не приличаше на студент по филология, а също и на преподавател — прекалено прилично бе облечен. Ако аз изобщо разбирам нещо от днешната икономика, професионалните трийсетинагодишни любители на поезия не могат да носят костюми „Хюго Бос“, ризи марка „Пайниър“ (лично аз нося такива, защото много лесно се гладят, което не е маловажно при моя ергенски живот, така че знам колко струват) и вратовръзки „Кензо“. И какво иска този далеч не беден нехранимайко от писателката Истомина? Целият се напрегнах и се постарах да се овладея. Изглежда, лекомислената и доверчива Мая Виталевна не ме бе поканила напразно.
Гостенинът бе настанен до масата и обслужен с чай. Бях му представен като Игор Владимирович, без подробности като длъжност и звание.
— Андрей — подаде ми той ръка, която аз стиснах с демонстративно радушие.
— С какво мога да ви бъда полезна, Андрей? — попита Истомина. — Споменахте нещо за ранните ми стихове, ако не греша?
— За да бъдем по-точни, интересува ме едно стихотворение. Не намерих публикация и дори не знам дали е отпечатвано някъде, но съм сигурен, че съществува.
— О, така значи! — страшно се изненада писателката. — От къде го знаете тогава, щом не сте го чели?
— От радиото. Някъде в началото на седемдесетте години сте го чели в предаването „Млади поети“.
