Истомина се усмихна и сякаш за броени секунди се подмлади.
— Да, имаше такова нещо, младежко увлечение — каза тя, леко смутена. — Но вие имате право, стиховете ми наистина не са печатани никъде. Тоест аз не се осъществих като поетеса. В онази програма прочетох „Твоят профил на полетата на стиховете ми…“. Него ли имате предвид?
Сега се смути гостенинът.
— Честно казано, не знам.
— Тоест как? Вие какво, абсолютно нищо ли не помните, нито ред от стихотворението, заради което сте дошли при мен? Това е някак странно.
Стори ми се, че Истомина дори леко се обиди. Ама иди, че ги разбери тези автори: току-що си призна, че не се е осъществила като поет и никъде не е публикувала стиховете си, а сега се обижда, че някой не си спомня нито ред от творчеството й. Не, аз открай време знам, че певците и актьорите са хора с безброй странности, все пак баща ми е оперен певец и ние с мама сме усещали тези странности на собствения си гръб, но с писатели досега не съм имал работа, обаче излиза, че и те са прекалено нежни натури за разбиранията на еснаф като мен.
— Мая Виталевна, моля да ме извините — виновно заговори гостенинът със скъпия костюм, — но не съм чувал лично стихотворението, та това е било в началото на седемдесетте, а аз съм роден чак през седемдесет и четвърта. Говорили са ми за него.
— Така ли? — Тя надменно повдигна вежди над рамките на очилата си. — И какво ви казаха?
— Че е било посветено на някоя си Елена Шляхтина. Вярно ли е?
— Вярно е. Но аз нещо не разбирам, Андрей. Какво конкретно ви интересува и за какво ви е нужно това? И изобщо кой сте вие?
О! Ето ви образец за женска психика. Тя вече пусна човека в дома си, покани го да пие чай, обсъди с него несполучливото си поетично творчество и едва сега най-сетне благоволи да го попита кой е и защо се интересува от нейните стихове. Не, кажете ми честно: може ли човек да работи спокойно в участък с такова население? Може ли той да спи спокойно, като знае, че половината от това население е от женски пол, а две трети от тези жени се държат също като Мая Виталевна Истомина? И още се чудя, че моите старци проявяват прекалена доверчивост и започват разговор с разни мошеници, които звънят на вратите на апартаментите им.
В отговор на този прекрасен и своевременен въпрос на домакинята гостенинът извади паспорт и й го подаде.
— Аз съм Андрей Константинович Мусатов, специалист по нефтени сонди. Ще кажа веднага: не разбирам от поезия.
— Защо дойдохте тогава?
— Интересува ме Елена Шляхтина, на която вие сте посветили стиховете си. Интересът ми е чисто личен.
— Да, но… — Истомина се притесни и продължи безсмислено да върти в ръцете си паспорта, който така и не отвори. — Лена умря. Загина. Отдавна. Ако я търсите, не можете да я намерите. Тя не е между живите.
— Знам. Ако беше жива, щях да й задам въпроси, които са много важни за мен. Но тъй като я няма, принуден съм да търся хора, които са я познавали, с надеждата, че те ще могат да отговорят на тези въпроси. Още веднъж моля да ме извините, Мая Виталевна, но аз дойдох при вас не като при поет, а като при приятелка на Елена Василевна Шляхтина. Искам да ви помоля да ми разкажете за нея всичко, което си спомняте.
Разбрах, че е време да се намеся. Несъмнено в поведението на този Мусатов засега нямаше нищо подозрително, но самата ситуация не ми харесваше. Да беше частен детектив и да събираше сведения за хора, макар и отдавна умрели, бих го разбрал. Но нали е специалист по нефтени сонди — поне самият той каза така. Какви са тези археологически издирвания?
— Тя ваша роднина ли е? — попитах невинно, като шумолях с обвивката на един шоколадов бонбон.
— Не. Тоест мисля, че не е — поправи се Андрей. — Във всеки случай, майка ми никога не е чувала за нея.
— Тогава от какво е обусловен интересът ви към тази дама?
— Ще ви обясня — въздъхна той. — Преди много години тя е била свидетелка по дело за убийство.
— Лена? — учудено го прекъсна Истомина. — Свидетелка? Не съм знаела нищо за това. През коя година се е случило?
— В края на седемдесет и пета.
— Странно — поклати глава тя. — За пръв път чувам. Ние много общувахме с нея, но не ми е казвала нито дума за това. Не, не може да бъде. Сигурен ли сте, че говорим за един и същ човек? Може би става дума за някоя друга Лена Шляхтина?
— Работела е във фабрика „Червеният октомври“, живеела е в общежитие…
— Да, така беше — потвърди Мая Виталевна. — Но може да е съименница? Защото фабриката беше голяма, с хиляди работници.
— Тя се е самоубила през седемдесет и шеста година — продължи Андрей.
— Да, да… Но как така? Не мога да разбера. Как може да е станало така, че аз нищо да не чуя? Впрочем Лена наистина беше доста потайна… Господи, но не чак до такава степен! Убийство, следствие, съд — та това са много сериозни неща, не разбирам как може да не ми е казала…
Така, моята писателка пак се отнесе в невярна посока. Вместо да се вайка по повод на потайността на приятелката си, по-добре да беше попитала защо нейният гост се интересува от старо дело за убийство. Не, няма да се сети. Явно ще трябва пак да се намеся.
