— Ами как иначе ще науча къде и кога ходи синът ти? Не съм екстрасенс.
Той я целуна нежно и грижовно. Между тях всичко бе решено. Останалото беше само въпрос на време.
Запознаването между прелестното младо момиче Олеся и Григорий Ситников се състоя само след седмица. Вячеслав Антонович уреди всичко доста ловко, тоест на мероприятието присъстваше и самият той с жена си — Олга Павловна, която по това време се чувстваше доста добре и можеше да излиза. Щом забеляза, че синът му разговаря с Олеся, той веднага отиде при тях и помоли Гриша да го представи. Ситников винаги умееше да прави онова, което му бе нужно, притежаваше не само дарбата да убеждава, но и способността да преценява хората — техните мисли, реакции и подбуди — и да насочва практически всяка ситуация в своя полза. Без тези си умения едва ли щеше да направи успешна административна кариера. След още половин час Олеся бе представена на Олга Павловна, а към края на светското събиране те вече седяха на една маса и весело крояха планове за следващия уикенд. За шишчета на вилата бе още раничко, все пак беше едва краят на март, но спокойно можеха да отидат в извънградския клуб по езда. Олеся смутено призна, че не умее да язди, но цял живот е мечтала да се научи, Гриша снизходително се усмихна и каза, че няма нищо сложно, а инструкторите в клуба са много добри.
Към края на седмицата Олга Павловна отново се почувства слаба и страшно й домъчня, че не може да отиде в клуба. Естествено тя не възнамеряваше да язди, но й се искаше просто да поседи на чист въздух с чаша чай и книга в ръка. Но не можеше да направи дори това.
— Славочка, ти непременно иди — уговаряше тя мъжа си.
— И да те оставя вкъщи сама? — Той умело изиграваше негодувание, разбирайки, че всичко върви по съставения от самия него план. Да, беше се постарал Олга да каже именно това. Три дни се бе старал.
— Че какво ще ми стане? Ще полежа, ще почета, ще погледам телевизия. А ти непременно трябва да отидеш, чуваш ли?
— Не разбирам защо.
— Е, че как, Славочка? Трябва да наглеждаш Гриша, да не направи някоя глупост. Вече три дни ти говоря, че Олеся е тази, която му трябва, а всичките онези негови глупачки, с които той постоянно се свързва и после ги зарязва, не могат и да се сравняват с нея. У нея има нещо изискано, вътрешно достойнство, тя е доста умна, умее да се държи. Ако Гришка я изтърве — ще бъде катастрофа. Непременно иди и внимавай всичко да върви както трябва. В никакъв случай не ги оставяй да се скарат. Защото аз го знам Гриша, кавгаджия е, не умее да се въздържа, не му ли допадне нещо — веднага вдига скандал.
Това беше истина, характерът на Ситников-младши далеч не бе приятен, така че такава тънка работа като сватосването трябваше да се следи изкъсо. Разбира се, Вячеслав Антонович отиде в клуба.
На другия ден Олга Павловна, въпреки че се чувстваше зле, започна планомерно да атакува сина си. Първата й работа бе да ги покани с Олеся на вечеря и цялата вечер внимателно наблюдава кандидатката за снаха. Момичето бе на висота, невъзможно беше да се заяде нито с говора й, нито с обноските, нито с израза на лицето. Вячеслав Антонович повече си мълчеше, пушеше и гледаше настрани, като с целия си вид показваше, че е незаинтересовано лице. Както реши синът му — така ще бъде. Докато Олга Павловна се възползва докрай от влиянието си върху сина си и ето че след един месец Гриша й каза:
— Е, майко, щом Олеся толкова ти харесва, може пък да се оженя за нея, а? Поне ще бъда спокоен за отношенията помежду ви. Защото нали знаеш, тези кавги между снахи и свекърви… Вечно се получава някаква драма.
Те подадоха заявление и започнаха да се готвят за сватбата. Григорий замина на преговори в Нефтеюганск, където започваше някакво крупно строителство, така че изглеждаше напълно естествено, когато Олеся трябваше да обикаля магазините в търсене на аксесоари за сватбения тоалет, да я вози Вячеслав Антонович. Нали момичето нямаше собствена кола.
Това беше първата им среща насаме след пристигането им от Германия.
— Доволен ли си от мен? — попита Олеся. — Или нещо не е наред?
— Ти си ми умница. — Ситников прегърна момичето, притисна го до себе си. — Всичко върви както трябва. Още малко — и ще станем едно семейство и ще можем да се виждаме без проблеми.
— Мислех, че вече сме едно семейство от момента, когато станах официална годеница на сина ти.
— Потърпи мъничко. — Той я целуна по главата, после по челото, по устните. — Не бива да си навличаме излишни подозрения. Нали знаеш, че сватбите често се развалят заради дреболии? Моят син е човек избухлив, темпераментът му е холеричен, не дай си боже да заподозре нещо, ще започне да те ревнува и като нищо ще ти избяга. Ние с теб не искаме това.
— Не го искаме. Но аз мислех, че поне днес… Има едно място, където можем да отидем, уговорила съм се.
