Той събра цялата си воля, за да не се съгласи. Ох, колко му се искаше да отиде! Да забрави за всичко, да я притисне до себе си, да слуша стоновете й и после нежно да гали нейната влажна от избилата пот кожа. Но не! Твърде дълго е живял на този свят, твърде добре знае какви непредвидени случайности понякога прекършват човешки съдби дори тогава, когато ти се струва, че всичко е изпипано до последната дреболия.
— Хайде да потърпим, моето момиче — ласкаво каза Вячеслав Антонович. — Струва си.
Той се страхуваше, че Олеся ще се обиди, но не стана нищо подобно. Момичето го гледаше сериозно, внимателно, но не обидено.
— Знам за какво искаш да ме попиташ, но не го правиш — каза тя изведнъж.
— За какво?
— За твоя син. Нали разбираш, че ние вече отдавна…
— Не желая да слушам за това — рязко я прекъсна Ситников.
— Може би — замислено каза Олеся — не желаеш да слушаш, но искаш да знаеш. Или аз изобщо не съм в състояние да те разбера.
Той трепна. Сякаш отвратителните призраци на миналото си пробиха път през стъклата на автомобила и го обградиха. Той не искаше да си спомня за това, изпитваше страх.
— Искаш да знаеш кой от вас е по-добър, ти или той — продължи междувременно Олеся. — И искаш да знаеш какво чувствам, когато си лягам с него. Ти си по-добър. Синът ти твърде много обича пиенето, а това поражда доста проблеми. Когато спя с него, аз върша работа, която ще бъде заплатена съответно, затова се старая да я върша добре. Изобщо аз съм човек изключително добросъвестен и правя всичко както трябва.
Призраците отстъпиха и на Ситников му олекна. Тя просто се опитва да го ухапе като отмъщение, задето не се съгласи да отиде с нея в някакъв апартамент, това е. Обикновен женски каприз.
Те дълго обикаляха магазините и търсиха обувки в нужния цвят и строго определен модел, после избираха обеци, гривна и украшение за коса, което също трябваше да бъде златно или поне позлатено. Този ден двамата повече не се върнаха към разговора за интимните им взаимоотношения.
Сватбата се състоя в началото на юни, а в края на месеца Ситников разбра, че е планирал всичко правилно и замисълът му оправдава очакванията. През лятото те с Олга Павловна винаги се местеха на вилата. Така стана и тази година, но с тази разлика, че Олга отново влезе в болница, а Гриша замина да открива филиал на фирмата в Челябинск и изпрати младата си съпруга на вилата на родителите си, за да не скучае сама в градските жеги. Вячеслав Антонович и Олеся останаха сами. Разбира се, всеки ден той ходеше на работа, вечер седяха на верандата, пред очите на съседите, дълго пиеха чай и гледаха малкия телевизор, а онова, което ставаше, щом настъпеше нощта, не можеше да проконтролира никой. И никой нямаше и най-малки основания да заподозре нещо.
Олга Павловна се мъчи със своята болест още година и половина. И всички приеха като повече от естествено младата снаха да се грижи за овдовелия си свекър, да го посещава няколко пъти в седмицата, да разтребва жилището, да готви, да му глади ризите, да носи бельото в пералнята, а дрехите — на химическо чистене. В очите на съседи и приятели Ситникови открай време бяха задружно семейство, в което всички се обичаха и се грижеха един за друг, така че поведението на снахата напълно се вписваше в общия семеен модел. А освен това всички знаеха, че съпругата на Гриша не работи, а и защо беше нужно — с такъв съпруг. Затова пък Гриша й подари кола, така че на нея не й беше трудно да се грижи както за мъжа си, така и за свекър си. Нещо повече, необходимостта да наглежда двама отделно живеещи мъже някак от само себе си отхвърляше въпроса за работа за Олеся. Че кога да работи? Няма време.
Въпросът за дете повдигна самият Вячеслав Антонович скоро след сватбата, точно когато живееха двамата с Олеся на вилата.
— Да не си посмяла да забременееш — безапелационно заяви той една нощ, докато се изтягаше в леглото, разнежен след бурните ласки.
— Какво, никога ли? — лениво попита Олеся.
— Само когато аз кажа, че може.
— А кога ще може?
— Ти какво, да не би да бързаш да станеш майка? — Той се надигна на лакът и я погледна недоверчиво. — Нещо не ми се вярва.
— За никъде не бързам, но искам да знам кое в живота ми от какво зависи.
Отговорът му хареса. Не, не беше сбъркал със своето момиче, не беше сбъркал. Тя дори бе по-добра, отколкото си бе помислил през първите дни на познанството им, защото се оказа, че прилича на него самия много повече, отколкото му се бе сторило в началото. На него и на онази, другата, за която му беше толкова болно и страшно да си спомня.
— Помниш ли пиесата „Любов под брястовете“? — попита той, очаквайки впрочем, че Олеся ще отговори отрицателно. Тя добре се ориентираше в съвременността, но за неща, случили се преди раждането й, проявяваше невероятно невежество — къде ти ще знае за пиеса, поставяна преди половин век в театрите по цял свят.
Разбира се, тя отговори, че не само не я помни, но и никога не е чувала за тази пиеса.
