Решително разчисти масата и започна да нарежда върху нея всичко, което вадеше от окачените шкафове от кухненското обзавеждане, като междувременно си припомняше как майка му тичаше да си пази реда на опашката за ето тези покрити с гетинакс мебели, които тогава, в началото на осемдесетте, изглеждаха връх на удобството и красотата. Ами тези тенекиени кутии с капаци на червени и бели точки! В тях държаха брашно, захар, сол, чай, фиде, и то не вътре в шкафовете, а задължително на откритите полици, като украшение на интериора. Кутиите се продаваха далеч не навсякъде, трябваше човек да ги „намери“, така че те бяха гордост и се държаха на показ.
В една от кутиите той намери остатъци от брашно, смесено с буболечки. Виж ти, няколко години Аргунови живеят извън града, Жана отдавна нищо не е пекла в този апартамент, а брашното е останало… И половин буркан чай. Когато отвори третата кутия, Аргунов се вцепени. На дъното сиротно се подмятаха няколко сухи късчета фиде. Там имаше и пластмасова розова шнола за коса. Малка. Детска.
„Не — трескаво затупка в главата му спасителна мисъл, — не, това не може да е СЪЩОТО. Това е на Лялка. Лялка като мъничка носеше такива шноли. Няма значение как се е озовала тук, важното е, че това е шнола на дъщеря ми“.
Лев Александрович безсилно се отпусна на стола. Той си спомни, че Лялка винаги беше късо подстригана, не можеше да търпи дълга коса. Но може би… Просто е забравил. Разбира се, просто е забравил, той не може да си спомня такива подробности — като прическата на дъщеря му в ранното й детство. До определена възраст децата не си избират прическата, правят го родителите им, обикновено майките. Да, вече в съзнателна възраст Лялка не носеше дълга коса, тя беше много гъста и къдрава и беше истинско мъчение да я сресва, особено след като я измиеше. Ами по-рано, когато беше съвсем малка? Трябва веднага да се обади на Жана и да я попита, тя е майка, длъжна е да помни по-точно. Впрочем как така ще се обади на Жана? И какво ще й каже? Как ще я попита? Как ще обясни интереса си към външността на дъщеря им, когато е била на седем-осем години? Или дори на пет-шест? Глупости, глупости, глупости! Трябва да намери детски снимки на Лялка. Само че в този апартамент няма снимки, всичките са там, в извънградската къща.
Но какво става със Ситников? Защо не се обажда?! Къде е той в края на краищата?!
Лев Александрович грабна телефонната слушалка и отново набра познатия номер. Този път телефонът на Ситников не беше изключен, но Слава дълго не отговори. Най-сетне Аргунов чу познатия глас:
— Да, Льова. Какво се е случило пак?
Гласът беше недоволен и дори малко раздразнен, но Аргунов не обърна внимание на това.
— Слава, ела веднага — настоя той.
— Защо?
— Намерих…
— Какво намери?
— НЕЩО.
— Пак ли?!
— Да — с усилие изрече Аргунов.
— По дяволите… Ама нали те заключих! Как си успял?
— Това е тук отдавна… Дори не мога да си представя от кога.
— И какво е то?
— Детска шнола. Шнола за коса. Розова. От пластмаса. Беше в една кутия в кухнята. Нали ги знаеш онези тенекиени кутии с капаци, в нея сме държали фиде…
Кой знае защо, Аргунов имаше чувството, че колкото повече подробности за страшната си находка изброи, толкова по-лесно Ситников ще намери приемливо обяснение и ще разсее кошмара.
— Сигурен ли си, че не е на Лялка? — Гласът на Вячеслав Антонович вече не бе раздразнен, а доста разтревожен.
— Не знам… Не си спомням.
— Ами погледни я по-внимателно — посъветва го Ситников. — Може там да пише нещо.
— Какво да пише?! Какво може да е написано там?
— Например инициали. Л. А. — Ляля Аргунова.
Аргунов вдигна шнолата до очите си. Не, нищо не се виждаше. Имаше някакви букви — определено, но без очила той почти нищо не виждаше.
— Почакай, ще си взема очилата — каза той в слушалката и отиде в хола да извади очилата си от джоба на сакото.
След като се въоръжи с оптика, Лев Александрович отново се зае да разглежда парчето розова пластмаса. Сега буквите се виждаха отчетливо и гласяха, че изделието е произведено във Франция. Във времената на Лялкиното детство, началото на осемдесетте, в Русия не можеше да има такива шноли, не се продаваха. Може да я е донесъл някой познат? Така развълнуван, Аргунов не можеше да си спомни някой да им е носил сувенири от Франция. Пък и никой от неговото обкръжение не беше ходил във Франция, в онези времена дори пътуването до България се смяташе за голям късмет. А почти всички негови познати от научните среди бяха от категорията, на която бе забранено да излиза в чужбина.
Освен това на шнолата имаше малка цветна рисунка, изобразяваща момче с кръгли очила и черна мантия. Хари Потър. Него го бяха измислили съвсем наскоро, само преди няколко години.
— Не е на Лялка — дрезгаво изрече Аргунов. — Какво да правя, Слава? Няма да понеса това, ще полудея.
