Поседя няколко минути със затворени очи, после бавно протегна ръка към лампиона, дръпна копринения шнур и се огледа. Ами че той редовно идва тук… Ами ако тук спи и… Не вкъщи, не извън града, а именно тук, както някога, преди много години. Той заспива и после става нещо такова, за което никога не си спомня. Отива някъде, прави нещо и се връща тук, за да се събуди и нищо да не знае. Защо това не му беше хрумвало по-рано? Защо си мислеше само за вкъщи, за Жана, за спящия пазач? От друга страна, нали милиционерът е идвал ТАМ, извън града, значи са го виждали ТАМ, а не тук. Впрочем това нищо не означава, може би са го виждали на съвсем друго място, а милиционерът е отишъл там, където той живее, на известния адрес. Жана не му каза за кое място конкретно е ставало дума. Защо не му каза? Защото той, Аргунов, не я попита, не й зададе нито един нормален въпрос, а веднага изпадна в истерия, разкрещя се и измести целия разговор към съвсем друга плоскост. Впрочем възможно беше тя да не знае на кое място са го виждали, милиционерът може и да не й е казал. Трябваше да се обади на Жана и да поговори с нея спокойно, да я помоли за извинение, а когато тя омекне — да й зададе всички нужни въпроси, за да си изясни какво точно й е казало онова ченге и за какво е питало.
Или не биваше да й се обажда? За нищо да не пита и нищо да не знае? Още повече че идваше Нова година, двамата с жена му имаха големи планове за празника, а той си тръгна и не каза нищо за 31 декември… Жана щеше да иска обяснения, а за обяснения, които тепърва трябваше да измисли, той нямаше сили.
„Мислех, че си Лъв5, а ти се оказа обикновен Льовочка“ — така му беше казало преди много години едно момиче, което му се предложи, но без резултат. Аргунов никак не я харесваше, тя не му беше нужна и той дори не опита да се преструва или да се прави на нещо специално. Сигурно не се бе държал твърде тактично — в онези години още не беше натрупал опит да отказва на момичета, беше се смутил и очевидно бе изрекъл нещо неприятно, а може би и грубо. Сега той вече не си спомняше как именно се бе държал, но ето че задълго бе запомнил думите й. Ти не си Лъв, ти си Льовочка. Ето че тя се оказа права.
У него винаги бяха живели двама души — Лъв и Льовочка. Единият притежаваше буден ум и стремеж да стигне до същината на нещата, да доведе мисълта докрай, беше търпелив и методичен, но само в онова, което се отнасяше за любимата му наука. Докато вторият — Льовочка, беше боязлив, слаб и непоследователен, не умееше и не обичаше да си изяснява отношенията с хората, страхуваше се от конфликти и се стараеше да избягва всичко неприятно, което можеше да го изкара от релси. Лев разсъждаваше логично и ясно, докато Льовочка бързо се уморяваше от тягостни преживявания и умееше твърде успешно да изтиква от съзнанието си всичко, което пречеше на душевното му спокойствие. Преди много години, когато намери коланчето от детска рокличка на точици, Аргунов около два месеца беше Лъв, опитваше се да се самонаблюдава и да научи истината. В течение на първия месец той постоянно изпитваше ужас от самия себе си, втория месец прекара в страх, че ще го хванат и хвърлят в затвора, а на третия месец се превърна в Льовочка, който нищо не иска да знае, защото всичко това е прекалено сложно, прекалено страшно и прекалено натоварващо. Душата, която не можеше да се справи с тежкия товар, предпочете да се престори, че този товар не съществува. Аргунов мразеше онези страни на битието, които не можеха да се опознаят с помощта на логически анализ и изискваха емоционални усилия.
Бяха минали почти два месеца, откакто намери в гардероба си детската тениска. Той вече се бе поуспокоил и не щеш ли, някакъв милиционер…
Нетърпимо му се допи, но той реши да почака Ситников. Неприлично е някак да пиеш сам, много прилича на алкохолизъм.
Вячеслав Антонович пристигна, както обикновено, без закъснение, точно трийсет минути след обаждането на Аргунов.
— Защо не си светнал лампите? — сърдито попита той, когато влезе в апартамента. — Да не си в траур?
— Славка, какво да правя? — веднага започна Аргунов. — Бях сигурен, че и този път се е разминало, и не щеш ли — милиция… Можеш ли да научиш какво са искали?
— Е, как да науча, как?
Ситников извади от барчето бутилка, наля половин водна чаша уиски и я подаде на Лев Александрович.
— Пийни и се овладей, Льова. Какво мога да науча? Как? Едно е да си пъхнеш носа в сводка за града или областта и съвсем друго — да проявиш интерес към хода на някое следствие. Никой нищо няма да ми каже, а ако размърдам силните си връзки, ще трябва някак да обясня любопитството си. Ти по-добре ми кажи: продължаваш ли да спиш сам?
Аргунов изпи уискито до дъно и каза:
— Да.
— Защо? Нали те посъветвах да спиш в една стая с Жана, за да провериш ходиш ли насън или не.
