Не бях сбъркал в очакванията си, че нашият старши участъков Валка Семьонов с радост ще се вкопчи във възможността да припечели. Веднага след новогодишните празници той взе от мен документите, които ми бе дал Мусатов, и се впусна да търси бивши колеги на Личко според списъка, съставен от бащата на Юля, и да действа за издирването в архива на делото за самоубийството на Елена Шляхтина. Имах чувството, че Валка ще се справи с всичко бързо и ловко. Той изобщо си е чевръсто и контактно момче, навсякъде има познати и приятели, но за мое голямо учудване, нещата с архива се закучиха. Кой знае защо, там не се намериха материалите за Шляхтина. Или не можеха да ги намерят, или… Не искаха? Странно. Какво толкова можеше да има в тези документи? Делото вече бе плесенясало, бяха минали почти трийсет години. Или това дело просто го нямаше там. Тогава къде можеше да бъде? За всеки случай Валка хвърли въдицата си не само в архивите на Московската градска прокуратура, но и в архивите на Градското управление на вътрешните работи, там обаче също не сполучи. В онези времена делата за убийства обикновено се водеха от следователи от прокуратурата, понякога ги даваха на наши следователи от МВР докато делата за самоубийства попадаха при прокурорските и при нашите приблизително с еднаква вероятност. Ако според първи впечатления изглеждаше, че случаят все пак не е самоубийство, а убийство, замаскирано като суицид, тогава, разбира се, главна роля заиграваше прокуратурата, а ако случаят беше очевиден, нямаше какво толкова да се мисли. При всяко положение делото, възбудено във връзка със смъртта на Елена Шляхтина и прекратено във връзка с липса на състав на престъпление (Какви формулировчици има обаче в нашия процесуален кодекс, а? Как пък можаха да го измислят този „състав на престъпление“! Велик и могъщ е руският език наистина.), трябваше да се намира или в архива на Градското управление, или в архива на Московската прокуратура, къде другаде. Обаче го нямаше. И какво щяхме да правим сега?
По принцип можеше да се откажем от неговото издирване, там и бездруго нямаше да намерим отговори на въпроса какво се е случило с Олег Петрович Личко и защо Шляхтина е „направила това“. Но Валка се вманиачи. Парите, които според общоприетите тарифи трябваше да му плати Мусатов, изглеждаха на моя приятел Семьонов просто фантастични в сравнение със заплатата му и той искаше да ги получи на всяка цена. Ето защо Валка започна да търси връзки с архивите на по-високи инстанции и след два месеца, към края на февруари, все пак изкопа въпросното дело. И от къде, мислите? Ни повече, ни по-малко — от Генералната прокуратура. Че каква фигура е била тази Елена Шляхтина, щом с нейното самоубийство се е занимавал следовател от Генералната прокуратура?
Разрешили на Семьонов само „да види“ делото, не му позволили да го изнесе от сградата, но с лекота се съгласили да ксерокопира отделни листове. Аз имам доверие на Валка, опитно ченге е, така че не е пропуснал нищо важно от материалите по делото. Валка ми донесе папката с копията на документите и своя бележник със записки и в първия почивен ден аз се захванах с историята за гибелта на Елена Шляхтина, основната свидетелка по делото на маниака Личко. Трябва да призная, че се захванах с известно вълнение — та нали в материалите непременно трябваше да има нещо, което да хвърли светлина върху тази някогашна история, неслучайно се е включила Прокуратурата на СССР.
И какво? Ами нищо. В донесените от Семьонов материали нямаше кой знае какво. Падане от високо, смъртта е настъпила мигновено. Личността на загиналата е установена. Тя е родена през 1951 година в Московска област, след завършване на гимназия и до трагичната си смърт е работила във фабрика „Червеният октомври“, няколко пъти е участвала в творчески конкурси за постъпване в Литературния институт и във Факултета по журналистика при Московския държавен университет, но не е била приета. Толкоз. И всичко буквално съвпадаше с онова, което и без това вече знаехме. Нито един нов факт, нито една нишка. Но нали Генералната прокуратура… Не, тук нещо не беше наред. От кога следователи от такова високо ниво се занимават със самоубийства на обикновени фабрични работници? Ако се беше самоубил член на ЦК или министър, тогава ясно, но тук? Отговорът се натрапваше от само себе си. Въпросът не е бил в личността на загиналото момиче. Въпросът е бил в личността на нейния убиец или на човека, който я е докарал до самоубийство. Трябвало е той да бъде спасен с всякакви средства, бил е толкова голяма клечка, че са взели делото в най-висшата инстанция и са го възложили на доверен следовател, който е нямало да допусне някаква глупост.
