Изводът не ме зарадва. Разбира се, у нас всичко отдавна е преустроено и е различно, но аз съм човек трезв и разбирам, че ако за смъртта на Шляхтина е виновен — пряко или косвено — някой от върхушката на обществото, едва ли ще ми позволят да разровя това сега. Разбира се, двайсет и девет години са доста дълъг срок, но ако се замислим — не чак толкова дълъг, и човек, който тогава, през седемдесет и шеста, когато е загинала Шляхтина, е бил на не повече от четирийсет, днес е на не повече от седемдесет и почти със сигурност е още жив. А ако й е бил връстник, тоест синче на някоя партийно-правителствена клечка, днес си е направо мъж в разцвета на силите и на върха на своята служебна или бизнес кариера. И какво мислите, ще ми позволи ли той да го изоблича като убиец? Хайде де!

Но въпреки това трябва да го намеря, защото той може да знае какви отношения са свързвали Елена и Личко и защо тя е „направила това“. Пинчук смятал, както ми каза Мусатов, че Елена е дала лъжливи показания срещу Личко, въз основа на които той е бил осъден. Но е възможно тя да е направила и нещо друго.

Записах си на отделно листче името на следователя, който бе водил делото. Семьонов трябваше да го намери — ако беше жив, разбира се. Само че предварително трябваше да получим съгласието на Мусатов, нали той щеше да плати за работата.

А Шляхтина наистина е била красавица, ако се вярва на снимката, която Семьонов също бе преснимал. Вярно, на ксерокс, затова и ефектът не беше същият, но и това бе достатъчно, за да съдя за външността на загадъчната госпожица. И при такава красота тя се е обличала със заплатата на работничка с доста ниска квалификация. Тоест, по-просто казано, обличала се е „неинтересно“, според възможностите си, защото не е имала пари за „интересни“ дрехи: спекулантите са скубели тройни цени. Мога да си представя колко безумно е завиждала на приятелката си Мая Истомина, която с доста средните си външни данни е изглеждала като картинка с вносните си дрешки, купени от татко й.

Още веднъж прелистих материалите, сега вече по-внимателно. Защото първия път гледах само документите, където можеше да се съдържа обяснение за подобно внимание от страна на Генералната прокуратура към една скромна работничка от сладкарска фабрика. Сега вече четях всичко наред, включително и заключението на посмъртната съдебнопсихиатрична експертиза, където пишеше, че загиналата Е. В. Шляхтина е била наследствено обременена (майка й е страдала от маниакалнодепресивна психоза и неведнъж е била подлагана на стационарно лечение в психиатрична болница, извлечение от историята на болестта и справка от психоневрологичния диспансер бяха приложени); че самата Шляхтина на шестнайсетгодишна възраст е получила черепно-мозъчна травма, следствие от която са били систематичните мигренозни болки, които са я лишавали от трудоспособност (беше приложено извлечение от амбулаторния картон от поликлиниката, където по време на работата във фабриката е била наблюдавана Шляхтина); че родният брат на Шляхтина също е страдал от психично разстройство и се е самоубил няколко месеца преди сестра си, през януари седемдесет и шеста година (документите бяха приложени). Аз дори не погледнах приложените документи. За мен беше очевидно, че те са фалшифицирани и че всичко това е изфабрикувано, за да се убедят всички в разклатеното психично здраве на момичето, което внезапно е изпаднало в изключително тежка депресия и е посегнало на живота си. Тоест хвърлило се е от покрива на многоетажна сграда. Истината във всичко това беше само една: преди матурата Шляхтина е получила мозъчно сътресение, за което сама е разказвала на съседките си по общежитие, и периодично я е измъчвало главоболие — толкова силно, че са й давали болнични.

Стоп! Та това вече го имаше, имаше го… Лидия Смичкова, която живеела в една стая с Шляхтина, казала, че когато е боледувала, Лена е отивала да живее у приятелка, която се грижела за нея. Тази приятелка може да е била само Истомина. Но Истомина категорично отричаше да се е грижела за нея като за болен човек. Когато е живеела у нея, Шляхтина всяка сутрин е отивала на работа, а се е прибирала по различно време — ту вечер, ту късно през нощта, тоест водела е живот, далеч неприсъщ на болен човек. А и не се е оплаквала от нищо. Какво излиза? Излиза, че Шляхтина е вземала болнични, не е ходела на работа, но въпреки това е прекарвала някъде цели дни и е изглеждала напълно здрава. Може би именно това е тайната страна на нейното битие, заради която Генералната прокуратура толкова се е постарала? И въпросът не е в личността на убиеца (макар че и тя има значение), а все пак в личността на самата Шляхтина. Каква е била тя всъщност? Служителка на Комитета за държавна сигурност или на Главното разузнавателно управление, внедрена в сладкарската фабрика, за да изпълнява задачи от държавна важност? Или американска шпионка, внедрена също там и със същата цел? Дръжте ме, че ще падна от смях.

Перейти на страницу:

Похожие книги