Какво тогава? Момиче „за специални интимни поръчки“, което е било викано или пращано при високопоставени чиновници? Виж, това е възможно. Но тогава…
Отново отворих папката и намерих извлечението от амбулаторния картон на Шляхтина, където подробно (че как иначе, нали трябва да демонстрират на всички, които се интересуват, колко често Елена е имала „главоболие“) се изброяваше кога, за колко и във връзка с какво заболяване са й били давани болнични. Диагнозата почти винаги беше еднаква: вегетативно-съдова дистония от хипертоничен тип, само на два пъти за осемте години, през които Шляхтина бе живяла в Москва, бяха й давали болнични във връзка с грип. При това и двата пъти бе боледувала от грип само по три дни, после се бе връщала на работа. Виж, от дистонията си бе боледувала солидно и с удоволствие, по десет-петнайсет дни. За какво е нужно момиче за интимни услуги за седмица и половина — две? За да го вземеш със себе си на почивка или в командировка. Но Шляхтина не е заминавала никъде, тя е продължавала да живее в Москва, нощувала е у Истомина. Освен това такова момиче може да се наеме, когато заминава съпругата и жадуващият нестандартни плътски наслади крупен ръководител остава в Москва сам. Това би обяснило факта, че Шляхтина не е напускала града, но по никакъв начин причината да не нощува при клиента си, а всеки път да се прибира при Истомина. Кога го е дарявала с ласки, ако не нощем? Денем, в работно време? Какво пък, и това се случва. Да речем, чиновникът не може да си заведе дама вкъщи, защото във входа има охрана, портиери и тем подобни зорки и бъбриви личности, а и той не може да нощува извън дома си, защото неявяването му вкъщи незабавно ще бъде забелязано. Той се среща с Шляхтина денем в някакво жилище. Съмнително, но възможно. Но защо тогава това не може да се прави редовно, а трябва непременно да се чака отсъствието на съпругата?
До вечерта си блъсках главата над странната „история на заболяването“, но така и нищо не измислих, освен едно: именно в тези епизоди, свързани с болничните листове, се крие тайната на личността Елена Василевна Шляхтина. Тази тайна безспорно ще обясни интереса към смъртта й, проявен от Генералната прокуратура. Но дали тя ще хвърли светлина върху историята на Олег Петрович Личко, заради която всъщност сме се заровили във всичко?
Ето в това аз вече се съмнявах. Разбира се, тук можеше да се проследи някаква психиатрична тематика. Фалшивата диагноза на Личко, за която настоявал доктор Юркунс. Фалшивата история за наследствената обремененост на самата Шляхтина, в която бях сигурен аз самият. Но какво от това? Психиатрията в съветските времена е била вълшебна спасителна пръчица при много ситуации, когато е трябвало да се обясни поведението на някой човек така, че никой да не си задава излишни въпроси. Дисидент, несъгласен с режима? Глупости, той е просто луд, нима здравомислещ човек може да не бъде съгласен с такъв прекрасен режим? Убийството, замаскирано като самоубийство, когато са премахвали неудобни хора, също е било достоен повод за привличане на знания от областта на психиатрията: та нали се е смятало, че само психически нездрав човек може да посегне на живота си. Спомням си как са ми разказвали, че в съветско време дори опитът за самоубийство е бил основание за принудителна хоспитализация в психиатрична болница. Освен това в Наказателния кодекс е имало член (и сега го има, никъде не се е дянал) „Склоняване към самоубийство“. И ако човекът, довел друг човек до трагичното решение, е бил някой „недосегаем“, пак са пускали в ход разни депресии и психози. Колкото до Личко, напълно вероятно е лекарите да са изхождали не от особеностите на неговата личност, а от описанието на онова, което е извършил. Нали шестте детски трупа са били доказани? Доказани са били. Какви основания са имали лекарите да се съмняват? Никакви. Те не са съдии, те са лекари и са поставени пред факт. Казали са им: за експертиза ни е доведен човек, изнасилил и убил шест малки деца. Нима човек със здрава психика е способен на такова нещо? Не, разбира се. И ето ви я диагнозата.
Така че наличието на психиатрична съставка в двата случая не може да се смята за признак, обединяващ двете дела (как формулирам, а?). Просто двете дела съдържат елементи на фалшификация, по-просто казано — измама, от тук и психиатрията. Ще ми се обаче да знам дали същността на въпросната измама и в двата случая е една и съща. Ако не е, тогава няма смисъл да се ровим в самоубийството на Шляхтина, не е нужно да търсим и следователя. Защото за какво ми беше нужно това дело? За да видя дали в протоколите няма да се мярнат имена на някои познати на Елена, които не сме намерили, но които знаят нещо за нейния тогавашен живот. В материалите, донесени от Валка Семьонов, нямаше нищо подобно, така че въпросът може да се смята за приключен. Ще поспестя пари на Мусатов и собственото си време.
Ами ако същността на измамата все пак е една и съща? И смъртта на Шляхтина е пряко свързана с обвинението срещу Личко за серия убийства?
