Тогава ще трябва да се поразровя. Но е нужно непременно да поговоря за това с Мусатов.
Погледнах часовника: десет и половина вечерта, събота. Според мен все още беше прилично да се обадя по телефона. За да не отлагам много, трябваше да си уговоря среща с него утре — тогава в понеделник Валка щеше да може да направи нова стъпка в своята добре платена работа.
Набрах номера, като се стараех да не мисля, че слушалката може да вдигне Юля. След Нова година не бях я виждал, но мислех за нея по-често, отколкото е прилично, както се казваше в прочутия филм „Служебен роман“.
От каквото се страхуваш, това става. Законът за всемирната гадост. Разбира се, именно Юля вдигна телефона. Учтиво поздравих и я помолих да повика Андрей Константинович. Не се представих, а тя естествено не позна гласа ми — та нали се познавахме толкова слабо. Не, няма да лъжа, имаше съблазън, имаше. Дощя ми се да се представя и няколко минути да побъбря с нея, да послушам гласа й. Ами ако ми се зарадваше? Разбира се, не в смисъл, че не може да ме забрави и денем и нощем чака удобен случай да пообщува с мен, а че има хубави спомени за мен и й е приятно да си побъбрим.
Но устоях. Не бива. Няма защо. А и не е честно по отношение на Андрей.
— Андрей Константинович ще си дойде след половин час. Да му предам нещо? Може би да запиша номера ви, за да ви се обади той? — доброжелателно, но съвсем неутрално каза Юля.
Е, как, как да не се представя в такава ситуация? Просто случаят работи в моя полза. Да си кажа името и телефона. Разбира се, Андрей има моя номер, но Юля го няма, а сега вече ще го получи…
— С ваше позволение, ще се обадя след около четирийсет минути — отговорих учтиво. — Дали не е много късно?
— Не, не, моля. Ще предупредя Андрей Константинович, той ще очаква да му се обадите.
Идеална секретарка. Интересно как бих реагирал аз, ако тя, като много момичета в подобна ситуация, кажеше: „Не е късно, още няма да сме си легнали“.
След около четирийсет и пет минути вече се канех отново да набера номера на Мусатов, но се обади той.
— Търсил си ме?
— От къде знаеш? — смаях се аз. — Интуиция ли?
— Юля ми каза, че си ме търсил.
Опа! Значи ме е познала. Ах, колко неудобно се получава…
— Търсих те — потвърдих аз.
— Защо тогава се държиш като непознат? Все пак се познавате — долових някакъв упрек в гласа му.
— Ами… не бях сигурен, че е тя — излъгах аз. — Защото не запомням гласове. Ами ако имаш нова приятелка? Да я нарека Юля, а тя да се обиди и после да ти вдигне скандал, така ли?
— Добре де. Та за какво си ме търсил? Нещо ново ли има?
— И да, и не. Трябва да се видим, да поговорим.
Разбрахме се на другия ден да пийнем бира в едно приятно заведение и да обсъдим всичко. Валка Семьонов бе започнал дейността си в областта на частната детективска работа с предоставяне на списък с адресите и телефоните на бившите колеги на Личко, чиито имена бе назовал Виктор Албертович Пинчук, и Андрей трябваше лично да се срещне с тези хора и да ги разпита за Олег Петрович. Така че и той имаше какво да ми разкаже.
За съжаление двумесечните издирвания бяха минали за Андрей не по-плодотворно от моите. Картината станала по-пълна, но той така и не получил отговори на най-важните си въпроси.
Като начало майката на Мусатов не била чувала за никаква Лена Шляхтина и не си спомняла никакви познати на първия си съпруг с такова име.
Оказало се, че макар и да работел на легендарната „Петровка“, Олег Петрович не бил оперативен работник, а се занимавал със сведения, статистика и аналитични прегледи в информационно-аналитичния отдел при щаба на Градското управление на вътрешните работи, вместо с пистолети, засади и бандити. Тоест — никаква романтика, обикновена кабинетна рутина. Кой знае защо, служителите на милицията рядко доживяват до старост — от целия списък на хората, които по онова време работели в щаба, далеч не всички били живи. В самия щаб работели осемнайсет души, шестима от тях — в информационно–аналитичния отдел, освен това двайсетина души работели в дежурната част, която също била към щаба. От приблизително четирийсетте души, с които Личко имал служебни контакти, били починали двайсет и осем, двама били напуснали Москва, с останалите Мусатов се срещнал. За съжаление не всички си спомняли Олег Личко, което е напълно естествено. От дежурната част например Олег Петрович търсел само ежедневните сведения, те нямали никакви други общи служебни задачи, така че служителите в това поделение изобщо не си го спомняли. Кой ли само не бил идвал при тях за сведения преди трийсет години! Така че само четирима от бившите служители в щаба могли да споделят що–годе свързани спомени.
