Най-голямо оживление цареше по време на гощавката. Редуваха се речите и тостовете. Господата бяха вече поразвеселени от алкохола и се поразпуснаха чисто по моряшки, и то повечко, отколкото позволяваше всъщност присъствието на дамите. Разбира се, бяха разказани и най-различни чудновати морски истории, всеки беше преживял по нещо необичайно. Чуха се и някои Мюнхаузениади (небивалица, преувеличена история по името на немския литературен герой Мюнхаузен, известен с фантастичните си истории. Б. пр.), на които всички се посмяха сърдечно. Но бяха разказани и по-сериозни неща, като например истории за прочути корсарски кораби. Като се започна тази тема, един от капитаните удари с юмрук по масата и каза:
— Я не ми говорете за вашите корсари и Privateers ((англ.) — английски израз за корсарски кораб. Б. нем. изд.)! Всички те са едно нищо в сравнение със „Соколът на екватора“. Кой от вас го е виждал?
Никой не се обади и капитанът продължи: — Значи само аз единствен съм го срещал!
— Срещал ли си го? Наистина ли? — завикаха наоколо. — Тихо! Спокойствие! Капитане, разказвай! Как изглеждаше? Какво направи?
— Беше преди две години, на пет градуса северна ширина и приблизително на дължината на Андаман. Имаше буря, каквато никога не бях виждал, а това не означава малко. Денят беше тъмен, като че ли беше нощ. Струваше ни се, че ураганът налита върху нас от всички страни. Небето беше слязло до водата, а вълните се издигаха до облаците. И ето че при светлината на мълниите забелязахме някакъв непознат кораб, чийто нос беше насочен точно към нашия. Платната му блестяха снежнобели като перушината на лебед — и ако искате вярвайте, ако не искате недейте, — но този харамия не беше скъсил нито едно платно. Носеше се към нас с всичките си платна. Беше двумачтов кораб и приличаше на онези, дето ги наричат бригантини. Естествено достраша ме от сблъскване и заповядах на моя кормчия да смени посоката с един румб. В този момент непознатият прелетя покрай нас толкова наблизо, че можехме да го докоснем с ръка. Вдигнах рупора и извиках към него: — Ахой! Кой е този кораб? — По палубата му не видях жива душа. Един-единствен човек беше увиснал във вантите на бакборда. Той нямаше нужда от рупор. Сложи една ръка край устата си и така ни извика, като че ли ревът на бурята беше за него тихо шептене: — „Соколът на екватора“, капитан Сюркуф. Дайте му да се разбере! Огън! — Едва тогава забелязах на него френски флаг, а под него се развяваше кървавочервеното корсарско знаме. Веднага зейнаха шест оръдейни отвора- и гюлетата им се забиха в корпуса ни, докато французинът изчезна в тъмните облаци на бурята. Е, запушихме дупките, а нямахме други по-значителни повреди, но щом като при такава буря той не пропусна да си направи удоволствието, какво ли ще бъде, когато реши да се сражава сериозно при спокойно море!
— Да — обади се един от слушателите, — трябва да е някакъв ужасен човек. Адмирал Сеймур казваше за него, че годишните му приходи възлизали на 365 плячкосани кораба. А това говори достатъчно. Той напада с двумачтовия си кораб и най-големите кораби, а не се страхувал дори и от първокласните военни кораби.
— Охо! — извика капитанът, който сега беше домакин. — Само с мен не би трябвало да се захваща, защото ще си изпати зле. Да не ми е името Джеймз Сарълд!
— Не се изхвърляйте много, капитане! — предупреди го друг. -Знаете ли как напада този Робер Сюркуф?
-Как?
— Той не е морски разбойник. Показва ви най-честно знамето си и се приближава до вас, без да даде нито един изстрел. Когато се допрат бордовете ви обаче, скача с двадесетина души на вашата палуба. Ако се защищавате, той използва оръжията си, но ако се предадете, не ви се случва нищо лошо. Отвежда кораба ви до пристанището на най-близката френска колония, където го конфискуват от името на Франция. Дават ви истинско удостоверение и пари, за да се върнете у дома си.
— И това ли е всичко? С двадесет души? Ха!
— Не се смейте, капитан Сарълд! — обади се друг човек. -Близо до Кап Амбер той залови „Бананиън“ с двадесет души. Това беше кораб на източноиндийската компания с двадесет и шест оръдия от най-тежък калибър и двеста души добре въоръжен екипаж (Това е исторически факт, колкото и невероятно да звучи. Б. нем. изд.). Никак не ми се иска да се срещам с него!
— А аз пък много искам да го срещна! — настоя Сарълд.
— Не изговаряйте такова желание, защото би могло да се сбъдне! — каза сериозно американецът, който беше слушал мълчаливо досега. — Казват, че не бивало да се шегуваш със Сюркуф.
— О-о, вие можете да се страхувате от него, с вашата орехова черупка — отвърна Сарълд, — но аз бих му отвърнал само с камшик.
Американецът се усмихна и като поклати глава, забеляза:
— На това бихте могли много лесно да получите отговор, много по-неприятен от камшика. Но що се касае до моята „черупка“, то тя би могла да предизвика по-голямо уважение от вашия тримачтов кораб.
— Охо! Това обида ли е?
