Ранда, шефът на морските даяки, пръв скочи на земята. Беше пътувал на покрива на рейнджровъра заедно с двама от съплеменниците си. Към него се присъедини синът на Ока, Хейлзи, и двамата се отдалечиха. Синът на Алфи, Ямамото, остана на волана. Той беше наследил сините очи на баща си, но едновременно с това и широкия нос на своята майка меланезийка, като контрастът бе наистина изумителен.
— Няма да мръдна оттук. При най-малкия проблем скачате в колата и давам пълна газ. Никой никога няма да ви намери в джунглата на Гуадалканал. И доказателство за това е, че татко не е успял да убие чичо Черешов цвят, нито пък обратното.
Изчакаха две минути, после Хейлзи се върна и им направи знак. Зенаид и Гантри слязоха от колата и изминаха около двеста метра, преди пред очите им да се ширне искрящото под лунната светлина море.
— Голямата бяла яхта — да, става дума за „Сивата сянка“ — току-що е направила обратен завой и е потеглила с пълна скорост насам. Ще бъде тук след около седемдесет и пет минути.
Гантри се задоволи да кимне с глава. Дузина меланезийци се бяха разположили заедно с ибаните по крайбрежните скали. Други стояха на пост наоколо. Цареше пълна тишина. Гантри приклекна по обичайния си начин — на цели пети и с безжизнено отпуснати ръце, опрени на бедрата. Зенаид приседна на една скала.
Изпитваше смътно желание да се разреве.
Наложи се да изчакат още десетина минути до появата на джонката. Заоблачаваше се. Джонката изникна подобно на призрак, плъзгайки се почти безшумно по водата. Движеше се вече само по инерция. Въпреки това се разнесе глух удар, който потресе Зенаид, когато вълнорезът му се вряза в една скала. Тозчас започна дебаркирането на екипажа в пълен състав: сътрудници, секретарки, компютърни специалисти, ибани. Тони напусна борда последен. Носеше дискетите в голям платнен сак. Погледна втренчено Гантри.
— Предпочитам да не казвам нищо, Джонатан.
— Така ще бъде по-добре — кимна Гантри.
Пат Хенеси взе сака и му показа съдържанието.
— Гани, успях да прехвърля всичко на Удуърд и той го записа от игла до конец. Но, естествено, няма кода, за да го дешифрира. Във всички случаи вече разполагаме с дубликат.
— Получихте ли нови съобщения от вчера до този момент?
— Направо ни затрупаха. Но не отговаряхме, разбира се. Тони смята, че са дебнали и най-незначителната думичка от наша страна. Къде са яхтите?
— „Сивата сянка“ ще бъде тук след трийсетина минути. Води ги, Тони. И приятен път.
Целият екипаж, слязъл от „Лакомник“, вече се бе отправил към камионите, които чакаха на триста метра от брега.
Летището се намираше на около дванайсет километра северно оттук. Ийтън и Ока бяха подготвили всичко много грижливо. Техният „Хоукър Сидли“ несъмнено вече товареше клиентите за поредното организирано пътуване под подозрителния поглед на няколко Мравки. Самолетът щеше да рулира до края на пистата, където допълнителните пасажери трябваше да се качат възможно най-експедитивно на борда. След което да излетят за Бризбейн в мига, в който затвореха вратата.
А в Бризбейн се предвиждаше Уотърс да вземе необходимите мерки. Но по принцип опасността щеше да бъде избегната.
Двата камиона потеглиха; отново настъпи тишина. Ранда взе сака с дискетите и го отнесе.
— Можем да тръгваме — подхвърли Хейлзи по адрес на Гантри, застинал неподвижно.
— Не ми досаждайте, ако обичате — промълви Гантри с някак чужд глас.
Две минути гробна тишина. Сетне се разнесе първият взрив. Последваха още три. Избухнаха пламъци. Въпреки това „Лакомник“ като че ли не помръдна. След малко обаче започна бавно да потъва откъм кърмата. Бакът изчезна.
Носът се задържа известно време на повърхността, но накрая на свой ред рухна, за да бъде погребан завинаги под трийсет метра вода. Зенаид плачеше.
— Да вървим — каза Гантри.
Все пак й позволи да го хване за ръка. И я издърпа, когато стигнаха до рейнджровъра.
— Дискетите?
Сакът беше на задната седалка.
— Винаги сте добре дошли — каза Алфи Ийтън.
— Но без мравки — уточни Черешов цвят. — Ще ви покажа мястото, където едва не направих на решето този долен морски пехотинец.
Зенаид ги разцелува и се качи в малкия самолет, където вече се бяха настанили Ранда и неговите трима ибани. Гантри я последва и я взе на коленете си — самолетът не беше пригоден за шестима пътници.
Пилотът ги увери, че може да стигне без междинно кацане до Порт Морсби, в Нова Гвинея. Никога не го бил правил; обикновено кацал на Бугенвил, след това в Рабаул. Но според него можело да стане. Мечтаел за това вече петнайсет години, откакто работел за двамата щураци на Гуадалканал.
С Макартър ставаше нещо невероятно. Невероятно от негова гледна точка.
Не можеше да направи избор между двете възможности на една алтернатива, макар че същата бе повече от ясна.
Прозрял стратегията на Лакомника и осъзнавайки напълно последствията, които би имала, Макартър не можеше да се реши нито да мобилизира всички сили и средства, за да я осуети, нито да предостави на Гантри възможността да я развие докрай.
