Но да провали операцията на Гантри, означаваше да спаси Лодегър. А едва ли друг път щеше да му се удаде толкова удобен случай да се отърве от Бил Карлос.
От друга страна, оставеше ли нещата да следват своя ход, преструвайки се, че не е в течение на каквото и да било, нищо не му гарантираше, че Гантри ще успее. Лично за Макартър това не съдържаше никакви рискове. В най-лошия случай, ако Гантри се провалеше, Лодегър щеше да се оправи и сам. Така или иначе, Гантри беше обречен; Ел Сикарио вече го бе обявил. Освен ако… Освен ако не намеря начин да спра и Убиеца, когато се хвърли в атака. За момента обаче не виждам такъв. Да окажа натиск върху Ел Сикарио, заплашвайки го да разкрия на каменните богове, че е знаел за връзките ми с Гантри още от самото начало? Това би означавало да се самообвиня. Каменните богове ще заповядат чисто и просто да очистят и двама ни, като се има предвид манията им да елиминират всички наред.
Да не казва нищо и да остави Гантри да доизплете кошницата си. В първия момент Макартър бе отдал предпочитание именно на този вариант от възникналата пред него алтернатива. Ала в самолета, на път от Токио за Америка, бързо откри слабото му място. Да позволиш на Гантри да осъществи замисъла си докрай, е все едно да приемеш да бъдеш манипулиран от него. Което означава от този момент нататък да се окажеш под контрол. И то Бог знае с какви последствия.
Да не говорим, че перспективата беше повече от отвратителна. Да се чувства доминиран в интелектуално отношение за Макартър бе съвършено непознато усещане. И крайно неприятно.
Точно толкова, колкото и сегашното му състояние на объркване и нерешителност, в което виждаше признак на отслабване на способността си да разсъждава трезво. Необходими му бяха трийсет години, за да установи, че е надарен с необичаен интелект. През последните десет тази констатация се бе превърнала почти в догма, позволяваща му да понася най-вече униженията, на които го подлагаха „онези“ при всяко от посещенията му „там“. Няма по-върховно удоволствие от това да минеш за глупак в очите на един потомствен кретен, както е казал французинът Жюл Ренар46.
Но покрай Гантри догмата понасяше доста сериозен удар.
Самолетът от Токио се приземи в Лос Анджелис. Макартър беше предвидил там четиричасов престой. Имаше две срещи. Много точно разграничени. Двамата мъже, с които се срещна, не се познаваха и всеки от тях остана с убеждението, че е единственият, съобщил му последните новини.
Първият работеше за сметка на нюйоркската му фирма, вторият беше агент на Ел Сикарио.
Новините засягаха развитието на аферите „Йелоухед“ и „Обауита“, съдбата на Лу Манти (Макартър го познаваше само по име, но знаеше, че е едно от най-способните подставени лица, използувани от Мравките), положението на Гантри през последните часове (вълнуващите перипетии на бягството на Лакомника през островите на Пасифика) и куп други неща. Между тях не на последно място бе и вестта за поредните неприятности, които си имаха каменните богове в собствената си страна.
Макартър се запозна с цялата тази информация, изпитвайки според случая ту неудържимо желание да се разсмее, ту известно безпокойство.
След което взе първия самолет за Мексико.
Все още не бе разрешил дилемата. Все още не бе направил избор.
Публичната оферта за покупка на Лодегър срещу „Йелоухед и Стар“ беше в застой. Защитата, организирана от Адам Роарк, се отличаваше не само с необичайна ожесточеност (което ни най-малко не изненадваше Макартър — той познаваше човека, ценеше го и винаги бе съжалявал, че един Роарк не може да бъде вербуван за каузата на Мравките), но и със съвършено познаване на методите за контриране на рейдовете. И това бе по-учудващото. Вярно, Роарк имаше на своя страна Марти Кан, Гил Ийпис и Андре Сазма (без Джак Фейн, когото Гантри очевидно бе съумял да неутрализира), но тук Макартър споделяше мнението на Бърт Съсман: още някой съветваше Адам Роарк. Още някой, освен тях. Някой, притежаващ своеобразен стил, обогатен с оригинални, съвършено нови идеи, между които се отличаваха най-вече две, буквално неповторими по своята византийщина. Някой, чийто „почерк“ Бърт Съсман не можеше да разпознае.
В първия момент Макартър се бе принудил да признае, че е по-скоро объркан. После му хрумна мисъл, която първоначално отхвърли като нелепа. Макартър не вярваше в умственото превъзходство на мъжа над жената — нито в обратното.
