Картел полностью

— Така че заминаването се налагаше само по себе си… Сестрите ми продължават следването си в Париж. Там също говорят на френски. С акцент, вярно, но все пак на френски, Фабиан иска да стане актриса или певица. Най-вече певица. Жил Виньо й казал, че има хубав глас.

Зенаид обикаляше улиците на Капит, придружавана от огромния Лавиолет и охраняващите ги ибани начело с Ранда. Капит беше малко градче, селище от рода на онези, в които навремето в Канада индианците са заменяли своите кожи. Тук ролята на някогашната Компания на залива Хъдзън изпълняваха китайски търговци, които изкупуваха латекса, сагуто, плодовете и зеленчуците, доставяни от ибаните от хълмовете с пироги. Разнасяше се остра миризма на тиня, разлагаща се риба и ферментирали плодове. По бреговете на Ражанг се точеха типичните наколни жилища, които с нанизаните си една до друга стаи нерядко достигаха двеста-триста метра дължина. Джунглата бе навсякъде; често я палеха, за да освободят обработваема земя, но тя бързо си я отвоюваше обратно. Дебрите й целодневно и особено привечер кънтяха от писъците на маймуни, калаоси и безброй други пернати.

— Ще останеш ли при Гантри, Зенаид?

— Не.

— С удоволствие бих ви навестявал между два хокейни сезона или тук, или на проклетата ви джонка. Би било интересно като ваканция, пък и бих могъл да му ударя една бродерия.

Или, другояче казано, да го удари на живот. А пък аз ще ти извъртя един тегел, глупако дебел!, помисли си Зенаид.

Или, казано с по-прости думи, един колосален шамар. Ранда ги покани в дома си, в „дългата къща“, на която беше „туа рума“, сиреч вожд (макар че при ибаните йерархията бе доста относителна). Наложи им се да пият „туак“, оризова ракия, и да се прехласват пред колекцията от човешки черепи, овесени на голяма желязна халка до вратата, с която Ранда извънредно много се гордееше. Притежаваше шейсет и четири парчета, между които, по думите му, фигурираха три английеки от XIX век и трийсет и два японски от 40-те години. Колкото до по-скорошните придобивки, обясненията му бяха значително по-мъгляви.

— Очарователен тип — отбеляза Лавиолет на излизане. — Може само да се радваш, че ще си имаш такъв съсед.

— Ще си намериш друго място, където да си прекарваш ваканцията, Лавиолет. Няма да живея с Гантри. Просто чакам цялата тази история да приключи, независимо по какъв начин, и се връщам в Америка.

Което, поне според нея, бе вече въпрос на не повече от две седмици.

Независимо по какъв начин.

През следващите дни в Капит започнаха да пристигат куриерите. Ставаше дума за пратениците, чиято задача бе да пренесат досието на Мравките, съставено в пет екземпляра. Този път черно на бяло, без никакви кодове.

— Мога ли да го прочета, Гантри?

— Разбира се.

— Защо пет?

И си отговори сама в момента, в който зададе въпроса.

Пет, за да увеличат шансовете поне един от екземплярите да пристигне на местоназначението си. А там от него щяха да извадят други копия.

— Как ще разберем дали някой от пратениците ти е успял да мине?

Друг идиотски въпрос, Ганьон, помисли си тя. От само себе си се разбираше, че старите лели незабавно щяха да потвърдят получаването на досието с шифровано съобщение. Но Гантри смяташе, че куриерите ще минат безпрепятствено. Един-единствен човек в света би могъл да се досети за естеството на последния удар срещу Мравките.

Съдбата на всички се намираше в ръцете, или по-точно в главата на Джеймс Доре Макартър.

Бе въпрос на няколко дни. Трябваше да чакат. Гантри се усмихна.

— Ганьон, мисля, че съм заслужил три дни почивка. При всяко идване тук си доставям удоволствието да се поразходя с пирога нагоре по Ражанг. Какво ще кажеш за вдругиден сутринта, ако те блазни подобна идея, разбира се?

Което означаваше да остане насаме с Лакомника. Тя се съгласи. Въпреки или именно заради перспективата да останат съвършено сами.

Логиката ти е най-малкото нелогична, Ганьон!

Ел Сикарио беше в Сингапур. Не бе стъпвал тук почти десет години. Първото му посещение датираше от март 1965-а. (От края на февруари всъщност, тъй като бяха дебаркирали в Да Нанг на 6 март.) В промеждутъка бе наминавал насам доста често, без да се смята трийсетмесечният му непрекъснат престой между 1977-а и 1980-а, през който бе научил китайски и малайски.

Едва успя да се ориентира. Градът се бе променил неузнаваемо. Орчърд Роуд приличаше изумително на нюйоркското Осмо Авеню. Избягна модерните хотели, където рискуваше да го познаят, и отседна в едно от малките китайски хотелчета на Бенкулийн Стрийт. Остана в стаята си до три следобед, когато напусна „Саут Ейжа“ и отиде да обядва в един ресторант на открито, след което се отправи за срещата си в „Джуронг“, парка на птиците. Пристигна там в четири и половина — трийсет минути преди определения час, които посвети на внимателно проучване на околностите. Чист рефлекс — нямаше никакво основание да смята, че Хау Тек може да му устрои капан.