— Не си се променил — каза Хау. — Само дето нямаш мустаци. Мислех, че… Какво става с теб?
— Започнах търговия с плодове и зеленчуци — отвърна Убиеца. — Имаш ли хора и оръжие?
Той извади парите от пояса, който носеше под ризата — двеста банкноти от хиляда долара, сгънати по дължина. Хау не си направи труда да ги брои и пъхна пачката в дипломатическото си куфарче. Беше около шейсетгодишен китаец.
Логично Хау би трябвало да е покойник от 77-а година, но разбирайки, че животът му е станал предмет на „договор“, той бе проявил благоразумието незабавно да се свърже със съдружника си в Банкок, който от своя страна прие предложението му за ново преразпределение на печалбите и спря в последния момент наетия от него убиец. Този убиец, естествено, бе Ел Сикарио. Хау прояви дори още по-голяма гъвкавост, ангажирайки на свой ред наемника, и не след дълго загуби съдружника си от Банкок, застрелян от неизвестен убиец.
— Петдесет и девет „договора“, като смятаме и покойния Лим. Винаги съм се питал защо се спря преди шейсетия.
Поне щеше да закръглиш цифрата.
— Призванието ми в областта на плодовете и зеленчуците най-неочаквано се превърна за мен в насъщна потребност. Колко души?
— Трийсет, както поиска. Между тях има доста виетнамци. Говориш виетнамски, нали?
— Да.
— Знаеш, че ако мимоходом ти се прииска да свършиш някоя дребна работа, колкото да си спомниш доброто старо време…
— Не.
— Добре де, не се сърди — припряно избъбри Хау.
Ел Сикарио наблюдаваше огромния птичарник пред себе си, в който някой бе имал идиотското хрумване да затвори множество морски птици. Очевидно на път да измрат до една. Идеята окончателно се оформи в главата му и той взе решение.
— Хау, твоите хора вече не ми трябват.
Само няколко оръжия. И един хеликоптер. Без пилот — щеше да пилотира сам. И резервно гориво.
Хау Тек озадачено се вторачи в него. Нямаше представа нито какво е намислил Ел Сикарио, нито накъде ще поеме.
Китаецът бе явно убеден, че целта му е Виетнам. Но не му зададе никакъв въпрос. Едно от нещата, които бе научил покрай общуването си с този слаб и мрачен мъж през трийсетте месеца, докато го използуваше като екзекутор, бе, че той е невероятно опасен — най-опасният, когото познаваше. А след четирийсет години, посветени на контрабандата на опиум и оръжие, Хау беше безспорно експерт в това отношение.
Ел Сикарио си тръгна пръв. Мина покрай четиримата телохранители, които се престориха на безкрайно заинтересовани от птичарника, и не го и погледнаха. Тръгна пеш обратно към Бенкулийн Стрийт, като дори самонадеяно забави крачка. Жегата и задухът го притесняваха не повече, отколкото студът в Орегон.
Трийсет и два часа по-рано, точно преди да отпътува за Малакския пролив, бе дал заповед за атака на личните си командоси, за чието съществуване не знаеше даже Милан.
Преторианската му гвардия, в известен смисъл. От едно напълно безобидно съобщение, очакващо го на сингапурското летище, на което, подобно на останалите пътници, се бе задоволил да хвърли привидно разсеян поглед, разбра, че набелязаните цели са почти постигнати. Заложниците се намираха под контрол: старият Ганьон, две от сестрите на Лавиолет, семейство Дьошарм (без бащата Алекс, който пътуваше някъде из Съединените щати под чуждо име), приятелката на Пат Хенеси (млада англичанка, която работеше в британското консулство в Сингапур), жената и синът на Антъни Биърдсли, капитанът на джонката, и още близки на други членове на екипажа. Общо трийсетина души.
Между тях се намираше и бащата на самия Гантри, заловен в Испания, в андалуското си имение. Всички отвличания бяха извършени за дванайсет часа и почти в един и същи час по средно универсално време. Нямаше съмнение, че Гантри бързо ще научи за тях; по всичко личеше, че е извънредно добре организиран. По принцип в девет сутринта на следващия ден Ел Сикарио би трябвало да се свърже лично с Гантри в убежището му в Саравак и да му продиктува условията за капитулацията. И Гантри нямаше да има друг избор, освен да дойде на срещата, подписвайки така собствената си смъртна присъда.
Именно такъв бе планът, от който Ел Сикарио току-що се бе отказал. Вече съжаляваше дори за това, че е взел заложници. Стигна дори дотам да обмисля дали да ги освободи, или чисто и просто да заповяда незабавно да ги избият, отдавайки предпочитанията си на втория вариант. Отложи вземането на решение за по-нататък. Нямаше защо да бърза.
