Два километра по-нататък излезе на реката и не след дълго намери идеалното място, което му предоставяше открита стрелкова полоса с дълбочина около четиристотин метра. Щеше да стреля тогава, когато мишената, сиреч пирогата на Гантри, се приближеше на не по-малко от двеста метра от него. Иначе би било прекалено лесно. Първо Гантри, после канадката или… Все още не бе решил.
Търсеха го по радиото.
— Би трябвало да бъдат в Аджан към обяд. Пирогите са две. Двойката е в челната.
Още нещо: Снейк открил един от петимата тайнствени пратеници. Мъжът пристигнал със самолет в Лос Анджелис. Носел някакви кутии с неизвестно съдържание. Може би филми. Предал ги на други мъже — частни детективи, които работели вероятно за Гантри. Снейк питал дали трябва да предприеме съответната операция, за да изясни какво съдържат кутиите.
— Предайте им, че засега ще изчакаме — заповяда Ел Сит карио. — И не ми се обаждайте повече, освен ако въпросът наистина не търпи отлагане.
Той се настани удобно, монтира „SIG“-a на двуножника и разположи своя „Армалит М 16“ така, че да му бъде подръка. Пирогите щяха да се появят най-рано след петдесетина минути, а може би и по-късно, ако на Гантри му хрумнеше да направи престой в някое от крайбрежните села.
Засече като ориентир една малка скала, стърчаща над водата в средата на правата линия, която следваше тук течението на Ражанг. От това разстояние Ел Сикарио бе способен да уцели десетцентова монета в профил.
В крайна сметка реши да убие първо момичето. По един куршум във всяка гърда и трети в главата. Говореше се, че Гантри много държи на нея, така че задължително щеше да изгуби няколко секунди, за да се втурне към любимата си.
В Ню Йорк минаваше полунощ. Макартър напусна официалната си кантора и се прибра в апартамента си — отчайващо пуст в отсъствието на Лети, която отново отказа да го придружи в поредното му пътуване. Двойката прислужници, която живееше там постоянно, му бе приготвила лека вечеря, но той се задоволи да хапне само малко плодове. Влажната жега на Манхатън го потискаше. Легна си. По телевизията отново говореха за Колумбия. Натисна дистанционното и изключи разположения в долния край на леглото телевизор: показваха деца, жертви на „крака“.
„Онези там“ бяха полудели, поддавайки се отново и както винаги на вродената си жестокост. Арестуването на хиляди от миниатюрните им подчинени „ги“ бе хвърлило в безумна ярост и пренебрегвайки всички съвети (Макартър предвидливо се въздържа да „им“ дава такива, оставяйки грижата за това на обикновените адвокати), „те“ бяха стигнали дотам да заплашват с ужасно отмъщение правителството, страната, цялата държава. Тяхната разюзданост не бе нещо ново, но започваше да се проявява все по-открито.
При превземането на съдебната палата в Богота през 85-а например бяха убити деветдесет и пет души, между които председателят на Върховния съд, единайсет полицаи и войници и трийсет и двама съдии и сътрудници на съдебните органи. Официално, разбира се, това бе обявено за акция на терористичната група М 19, но колумбийските власти знаеха много добре, че зад нея стои Картелът: „те“ искаха да унищожат делата за екстрадиране и съдебните архиви и да всеят ужас сред магистратите. Пари или олово — методите оставаха същите. Много съдии предпочетоха да си подадат оставката.
След убийството на един съдия и на някакъв полицейски началник властите арестуваха един от членовете на Картела, но директорът на затвора почти веднага го освободи.
Пред гнева на Съединените щати Картелът дори предложи на колумбийското правителство той да изплати външния дълг на страната (четиринайсет милиарда долара), а в замяна да получи имунитет и узаконяване на кокаина. Държава в държавата. Чиста проба параноя.
Макартър „ги“ прогони от мислите си. Спомни си за телефонното обаждане от същия следобед. Измежду десетките обичайни повиквания секретарката му, чудесно обучена да пресява кореспондентите, му прехвърли именно това. Лицето на другия край на линията заяви, че се казва Торнстън и се обажда от името на адвокатската фирма „Джефри, Томази и Торнстън“. По много спешен въпрос. „Господин Макартър, имам за вас съобщение от страна на един от нашите клиенти, който навремето ви е платил осемстотин долара. Той би искал да ви предостави колкото може по-скоро някои важни документи от изключително лично естество.“ Макартър отговори, че повече уточнения не са необходими и че през следващите два дни ще бъде в Ню Йорк.
Единайсет минути след полунощ. Продължаваше да се върти в леглото. Две минути по-късно на външната врата се позвъни. Прислужниците си бяха легнали, така че навлече един халат и отиде да отвори. Озова се лице в лице с около трийсетгодишен мъж с очила със стоманени рамки, който носеше дипломатическо куфарче. В коридора зад него забеляза още четирима мъже, чиято дясна ръка бе многозначително пъхната под сакото.
