Следващите часове посвети на подготовката на самотния си рейд. Свърза се с хората на Хау в Бруней и Саравак, до един китайци, и уточни подробностите и периметрите на помощта, която очакваше от тях. Те бяха най-многобройни в Бандар Сери Бегауан, в Бруней; четирима имаше в Кушинг, двама в Сибу и Белага и трима в Капит. Агентурната мрежа, която Хау бе изтъкал за четирийсет години в огромната китайска диаспора, се оказваше особено полезна. Без агентите му, Ел Сикарио несъмнено не би се решил да планира подобна атака. Те потвърдиха, че Гантри се намира все така в осмоъгълната си къща в Капит (Убиеца я бе видял на снимки, направени няколко месеца преди това). Там беше и канадката. Към двамата се бе присъединил малък екип, включващ Пат Хенеси, американо-китайката, Пийт Карстов, индиеца и хокеиста.
Уведомиха го също, че през последните два дни Гантри бил посетен от пет-шест души, отнесли със себе си някакви тайнствени пакети, каквито не носели на идване. Информацията озадачи Ел Сикарио. Кои биха могли да бъдат пратениците? Системата за международни съобщителни връзки в Сингапур функционираше безупречно. Ел Сикарио успя да се свърже с личния си щаб (нямащ нищо общо с този на Милан), и нареди да се предприеме незабавно разследване за установяване на самоличността на непознатите, които би трябвало (елементарна, но напълно приемлива хипотеза) да са заминали от някое от международните летища в близост до Саравак, Бруней, Сингапур, Куала Лумпур или Джакарта.
Последното съобщение, което получи, го накара да се усмихне. За сутринта на следващия ден Гантри бе планирал нещо като екскурзия с пирога нагоре по Ражанг, по посока на планината Хоуз.
Ел Сикарио се наведе над щабните си карти. Предстоящият рейд се очертаваше да бъде много по-забавен, отколкото се надяваше. За кой ли път, въоръжен до зъби, щеше да поеме през джунглата на смъртоносен лов.
Свърза се отново с Мексико и продиктува координатите на тактическите си помощници в Кушинг, Капит и останалите населени пунктове, които щяха да му препредават съобщенията. Щеше да ги приема или по бордовата радиостанция на хеликоптера, или по другата, преносимата, която възнамеряваше да вземе със себе си. „Установете самоличността на петимата пратеници“. И, естествено, поиска да бъде уведомяван и за най-незначителното движение на Гантри.
При това повторно обаждане Ел Сикарио научи, че Феникс (кодово име на Макартър) току-що бил напуснал острова си в архипелага Каикос и пътувал за Ню Йорк.
Това нямаше никакво значение.
Убиеца реши да се приземи в Саравак, над Капит, на трийсетина километра югоизточно от Аджан, в горното течение на Ражанг и близо до мястото, където в нея се вливаше един от многобройните й притоци, Балех. В случай че Гантри променеше маршрута си, винаги можеше да избере някоя друга река.
Излетя в три и половина сутринта на малък хеликоптер от типа „Морска кобра“, снабден с допълнителни резервоари. Със себе си носеше някои от любимите си оръжия: бойна карабина „SIG 530–1“ с оптически мерник и двуножник, един „М16“, дублиран с гранатомет „Колт“, картечен пистолет „Инграм М10“ със заглушител, две дузини гранати (за всеки случай) и, разбира се, неизменните два ножа и мачетето. Вкусовете му бяха строго класически, дори консервативни.
Малко преди шест сутринта беше вече над индонезийската част на Борнео. Приземи се на една уединена поляна и след като се убеди, че подаването на гориво е нормално, отново се свърза с поста в Кушинг, намиращ се само на сто и двайсет километра оттам. Всичко бе наред. Гантри и канадката, придружавани от шестима ибани, всеки момент щяха да потеглят нагоре по Ражанг. Не, никакви съобщения от Снейк (кодово название на командния пункт в Мексико).
Ел Сикарио продължи полета си.
В съзнанието му нахлуха спомени. Видя се с двайсет години по-млад, когато с Лу Манти летяха на борда на значително по-големи от „Кобра“-та хеликоптери над високите лаоски плата, покрити също с гъсти гори, но малко по-различни от тукашните. Припомни си други мисии, несравнимо по-опасни от сегашната.
Кацна в осем и петдесет и три. Седем минути по-рано от най-доброто предвидено време. Прикри грижливо „Кобра“-та, нарами екипировката си и пое към реката. На около осем километра надолу по течението бе разположено едно ибанско село и имаше голяма вероятност някой да се затири насам, за да удовлетвори любопитството си, предизвикано от минаването на хеликоптера.
Притаи се, двоумейки се дали да използува снабдения със заглушител „Инграм“, или един от ножовете си.
Ножът се оказа напълно достатъчен. Ибаните, дошли да разберат за какво става въпрос, бяха само двама. Ел Сикарио набързо им преряза гърлата, изскачайки безшумно зад гърба им. Да убива с нож му доставяше все същото удоволствие. Забави се още трийсетина минути, в случай че се появят и други любопитковци.
Не. Жалко!
