— Господин Макартър? Може ли да вляза? Казвам се Гари Калаферте. Работя за господин Торнстън.
Макартър се отдръпна. Мъжът влезе; онези четиримата останаха в коридора. Калаферте се насочи направо към просторната дневна, обзаведена от Лети. Постави върху масата дипломатическото си куфарче и го отвори.
— Господин Макартър, оригиналът на съобщението на нашия клиент е записан на тези дискети. Предположихме обаче, че нямате компютър в дома си.
— Така е, всичките ми компютри са в кантората — кимна Макартър, чувствайки как постепенно го обзема едновременно приятна и тревожна възбуда.
— Затова разпечатахме текста на съобщението. Заповядайте.
Около двеста страници. Стандартна компютърна разпечатка.
— И трябва да изчета всичко това тази нощ? — вдигна вежди Макартър.
— Наредено ми е най-настоятелно да ви го препоръчам — отвърна Калаферте.
Макартър пробяга с очи по първата страница, после по втората. Четеше невероятно бързо. Само на тях срещна шейсет и едно познати имена. Премина на трийсета или трийсет и пета страница. На нея фигурираха други деветнайсет, добре известни му имена, от които осем „сигурни“ (в един или друг момент през последните шест години лично бе използувал споменатите мъже или жени) и единайсет „вероятни“ (не познаваше, разбира се, всички онези, до чиито услуги прибягваше Лодегър, но бе повече от сигурен, че въпросните единайсет лица са Мравки).
— Още нещо?
Калаферте извади от куфарчето си втори набор документи, този път напечатани на обикновена машина, който съдържаше списък на вестници, телевизионни станции и радиокомпании, както и — естествено! — имената на началниците на съответните служби в съответните федерални учреждения.
— Ясно — кимна Макартър.
— С това задълженията ми приключват — заяви Калаферте. — В допълнение трябва само да ви уведомя, че съществуват около седемстотин копия от тези документи, които са разпратени, където е необходимо. Впрочем помолиха ме да използвам по-скоро термина „заложени“.
— Разбирам — каза Макартър.
— Лека нощ, господине. Надявам се, че ще ме извините за среднощното ми нахлуване.
Пратеникът си тръгна и затвори вратата след себе си.
Макартър отиде да сложи резетата.
Отиде в библиотеката, където се намираше голямата радиостанция. По време на последния им престой в нюйоркския апартамент дъщерите му чудесно се бяха забавлявали с него, установявайки дори връзка с един радиолюбител в Аляска.
Седна пред апарата. Продължаваше да прелиства първия списък.
Все още не знаеше какво ще предприеме. Нито кога ще го предприеме.
А и в очите му това решение нямаше неотложен характер. Поне до близките пет-шест часа. Погледна машинално часовника си: деветнайсет минути след полунощ.
Часовникът на Ел Сикарио показваше единайсет и двайсет. Гантри и неговата флотилия закъсняваха. Очевидно бяха спрели в някое от селата по поречието. Ел Сикарио отхапа ново парче шоколад и пийна глътка вода от манерката. Ставаше все по-горещо и промъкващите се през листака (макар и много плътен) слънчеви лъчи изгаряха голия му гръб като нажежено желязо. Белезите по ръцете му го сърбяха, както винаги когато станеше по-топло от обикновено. Никакво значение. Малко преди това близо до него бе кацнала летяща змия с коремни люспи във формата на парашут. Ел Сикарио я определи като chrysopelea paradisi.
Гъвкавото й тяло бе покрито с възхитителни златисти и яркозелени шарки. Подлъгана от пълната неподвижност на Убиеца, змията се уви около ботуша му, а след това и около крака. Триъгълната й плоска глава бавно се плъзна нагоре към гърдите му. И едва в последния момент, когато бе оголила зъби, за да ухапе, Ел Сикарио я обезглави с ножа си.
Със съжаление. Обожаваше животните.
Единайсет и петдесет.
Провери взривното устройство на радиостанцията. Нямаше намерение да я влачи обратно, след като избие хората в пирогите. Беше програмирал взрива, който му гарантираха шестнайсет свързани една за друга гранати. Убиваше времето с каквото може. Но без да проявява нетърпение. Способен бе да се спотайва в засада часове наред, докато набелязаната цел сама не кацне на мушката му.
Дванайсет и девет минути. Надолу по течението на Ражанг минаха няколко пироги. Осем мъже и шест жени. Мъжете бяха покрити с татуировки с преплитащи се цветни мотиви и тъмносиви арабески.
Този път скорпион. Приближи се до Ел Сикарио, докосна лакътя му и се отдалечи. Жегата заглушаваше всички горски шумове. Чуваше се единствено плисъкът на реката.
