— Ще тръгнем в четири часа — каза Гантри. — Благодарение на течението на връщане ще пътуваме много по-бързо.
Преди десетина часа Пат Хенеси им се бе обадил по радиостанцията, за да потвърди за пореден път съобщението на старите лели; че петимата пратеници са пристигнали живи и здрави на местоназначението и че всичко е готово. Но Пат им предаде и едно доста странно известие, получено все така от старите лели в Ню Йорк и препратено в Саравак. Анонимният кореспондент уточнил по телефона, че иска на „Лакомника в осмоъгълната къща в Капит“ да бъде предаден следният текст: „Мравият лъв победител с нокаут. Ловът хименоптери приключен.“
— И смяташ, че го изпраща Макартър?
— Да. Мравките са хименоптери, което ще рече ципокрили насекоми.
— А що за чудо е мравият лъв?
— Разред невроптери, мрежокрили. Ларвата на мравия лъв дълбае дупки, в които излавя сума мравки.
— Ще рече, че си нещо като кръстоска между лакомник и мрави лъв? Та ти си бил същинска зоологическа градина, Бога ми! А ако това е примамка, за да ни накарат да напуснем Саравак?
Гантри бе отговорил, че няма никаква представа.
Зенаид се обърна по гръб. Гантри седеше по китайски на един метър от нея. Ибаните продължаваха да танцуват под проливния дъжд, докато половинките им и госпожиците сновяха с голи гърди по „руай“ — дългия коридор-веранда, който предоставяше достъп до „билеците“ на двеста и петдесет метровата „дълга къща“, издигната на четириметрови колове на брега на Ражанг. Някои просто спяха, други чукаха или вееха ориз, трети плетяха кошници и рогозки. А онези, които не правеха нито едно от трите, подготвяха жертвоприношения от сушена риба, ориз и банани за Пулангана, бога на мира, без при това да престават да димят с лулите си. (Пулангана вероятно бе много добър бог, тъй като сред тези триста-четиристотин създания, живеещи вдън джунглите, цареше безметежен покой, който й напомняше до болка потъналия в сняг Мисиками.) Зенаид седна, после стана. Направи няколко крачки и излезе под дъжда.
С изключение на Гантри, нямаше вероятност да я види който и да било от мъжете, прекалено заети с подрипванията си.
Тя развърза коприненото си парео и се съблече гола, установявайки (но това не беше нещо ново), че гърдите й стърчат. Около минута стоя неподвижно под топлия дъжд, после се върна под покрива от палмови листа, докосна Гантри и влезе в „билека“, спечелвайки си на минаване беззъбата усмивка на няколко ибански дами, които чудесно познаваха тази тактика и сами прибягваха към нея винаги когато, искаха да подсетят благоверните си, че точно сега е моментът да си поиграят на мама и тати. Зенаид на свой ред им се усмихна. Излегна се на латексовата постеля и се обърна на лявата страна, с лице срещу преградата от слама и бамбук.
На Гантри му бе необходим като че ли цял век, докато дойде при нея. Но дойде. Един безкраен миг остана прав, неподвижен, на две крачки от постелята.
— Ако си съгласна, ще останем още няколко дни в Капит заедно с Пат и другите. Колкото да се убедим, че навън всичко е наред. Ще ти отстъпя моята стая.
Тя не можа нищо да отговори.
— После — продължи Гантри, — при съблюдаване на всички необходими предпазни мерки, разбира се, ще можете да вземете някой самолет от Бруней. Или от Сингапур. Ти и Франсоа-Ксавие, искам да кажа.
— Мога ли да те докосна, Зенаид?
— Да.
— Той направи значително повече. Тя се почувства смазана, във всички смислови нюанси на думата. Но успя да не се разплаче.
Призори се натовариха на пирогите, една от които беше истинска антика и можеше да побере петдесет души. Седемдесет и пет часа по-късно пристигнаха в Капит, където Пат Хенеси им потвърди новината, която им бе съобщил по време на обратното им пътуване: дядо Ганьон и всички останали заложници са не само живи и здрави, но и освободени, и то без абсолютно никакви обяснения.
На 3 август Зенаид и Лавиолет взеха от Сингапур самолета за Лондон и Монреал.
Гантри остана в Саравак.
През нощта, когато Калаферте му връчи съставените от Гантри досиета, Макартър взе две решения. При това много бързо, в един от онези пристъпи на лудост, в каквито изпадат само извънредно пресметливите хора.
Обади „им“ се в Бразилия, пренебрегвайки всички правила на безопасността. Очакваше всичко, включително да чуе и собствената си смъртна присъда, но установи, че греши. И то много! „Те“ не само удовлетвориха исканията му, не само се заклеха, че незабавно ще заповядат на Вики (кодово име на Ел Сикарио) да прекрати операцията си, но освен това проумяха и одобриха всяка от мерките, които възнамеряваше да вземе. Всяка. Todas. Всичко, което предприемел, щяло да бъде добре дошло, но да го прави бързо, по дяволите, колкото може по-бързо! Да включи в действие всичко. Добре ли е разбрал? Всичко!
И Макартър изведнъж осъзна степента на уплахата им на преследвани животни и на собственото си могъщество.
