Тя заплака. Държеше се с две ръце за мивката и плачеше, не можеше да се спре. Риданията я разтърсваха от глава до пети. Плачеше заради празнотата, която оставаше в живота й след шестнайсет години брак. Той беше първият й мъж, единственият й мъж, бащата на двете й деца. При мисълта за момиченцата заплака още по-отчаяно. Никога вече нямаше да изпитат чувството, че са на си-гурно място, че си имат татко и мама, които се грижат за тях. А после рукнаха сълзите на страха - боеше се да остане сама. Антоан беше поел грижите за сметките, за данъчните декларации, Антоан изплащаше вноските за апартамента, Антоан избираше каква кола да купят, Антоан отпушваше мивката в банята. Разчиташе на него за всичко. За себе си бе оставила грижите за къщата и училището на момичетата.
Иззвъняването на телефона я изтръгна от обзелото я отчаяние. Тя подсмръкна и вдигна слушалката, преглътна сълзите.
- Ти ли си, скъпа?
Беше Ирис, голямата й сестра. Както обикновено, тя говореше с весел и игрив тон, сякаш рекламираше промоциите в супермаркета. Ирис Дюпен, четирийсет и четири годишна, висока слаба брюнетка с дълга черна коса, с разкошни къдрици, които се спускаха до раменете й като булчински воал. Ирис, което дължеше името си на двете огромни сини езера на очите си. Когато бяха малки, хората я спираха на улицата. „Боже мой! Боже мой!“, повтаряха те, вгледани в бездънните й очи, поръбени с виолетово и с леки златисти отблясъци. „Невероятно! Скъпи, погледни! Досега не съм виждала такива очи!“ Ирис се оставяше да й се любуват, но скоро й омръзваше и хем доволна, хем преситена, дърпаше сестра си за ръка и подхвърляше през стиснати зъби: „Какви тъпаци! Нищо не са виждали! Пътувайте бе, хора! Пътувайте!“ Съветът й развеселяваше Жозефин и тя, изпънала ръце като перки на хеликоптер, се завърташе около себе си и се смееше с пълно гърло.
На млади години Ирис лансираше новите моди, беше се сдобила с куп дипломи, бе съблазнила всички мъже. Ирис не живееше, Ирис не дишаше - Ирис царуваше.
