Захвана да сваля от закачалките костюмите си, до един с отлич-на кройка и ушити от най-фини платове. Да, бе имал пари, при това немалко. Обичаше да харчи. „И пак ще имам - заяви на висок глас. -Животът не свършва на четирийсет години, приятелю! Не, не свършва!“ Куфарът бе готов. За да поотложи тръгването, се престори, че търси бутонелите си, бъбреше на глас с надеждата Жозефин да го чуе и да го помоли да остане.
Пое по коридора и спря на вратата на кухнята. Постоя малко, очакваше тя да направи първата крачка, да му предложи да се помирят... Но тъй като тя не помръдваше и стоеше с гръб към него, той обяви:
- Е хайде... готово! Махам се...
- Чудесно. Можеш да задържиш ключовете. Сигурно си забравил някои неща и ще ти се наложи да се върнеш да си ги вземеш. Предупреди ме, за да не съм тук, когато ще идваш. Така ще е по-добре...
- Права си, ще ги задържа... А какво ще кажеш на момичетата?
- Не знам. Не съм мислила...
- Щеше ми се да присъствам, когато им го съобщаваш...
Тя затвори крана на чешмата, опря се на мивката и все така с гръб към него, подхвърли:
- Ако нямаш нищо против, смятам да им кажа истината. Не желая да лъжа... И без това е достатъчно болезнено.
- Какво по-точно ще им кажеш? - разтревожи се той.
- Истината. Татко остана без работа, татко не е добре, татко има нужда да си поеме малко въздух и затова се изнесе...
- Да си поеме малко въздух? - повтори той думите й, леко успокоен.
- Точно така! Това ще им кажа. Да си поеме въздух.
Не беше зле, да си поеме въздух... Не му прозвуча като окончателно решение.
- Добре, съгласен съм.
Направи грешката да се облегне на касата на вратата и носталгията отново го завладя, приковава го на място, парализира го.
- Изчезвай, Антоан. Няма какво повече да си кажем... Умолявам те, върви си!
Беше се обърнала и с поглед му сочеше пода. Той го проследи и забеляза изчакващия го куфар. Съвсем го беше забравил. Значи така, наистина се изнася!
- Добре... Довиждане... Ако искаш да се свържеш с мен...
- Ти ми се обади... или аз ще оставя бележка в салона на Милен. Предполагам, че тя ще знае къде да те намери?
- Да не забравя, цветята трябва да се поливат два пъти седмично и да се торят един...
- Цветята? Да пукнат дано! Те са ми последна грижа.
- Жозефин, моля те! Не изпадай в такова състояние... Да остана, ако искаш...
Тя го срази с поглед. Той сви рамене, взе куфара и се запъти към вратата.
