Никога не предупреждаваше кога ще се върне от командировка - буташе вратата, изчакваше малко в антрето, преди да се покаже, изсвирваше, сякаш да обяви: „Ето ме!“ Заварваше Жозефин потънала в историческите си трудове. Затова пък Ортанс се втурваше да го посрещне и ровеше с малката си ръчичка в джобовете му, търсейки подаръка си, а Зое ръкопляскаше. Две момиченца, облечени с розово и синьо пеньоарче, Ортанс, безочлива красавица, която го водеше за носа, и Зое, закръглена, мекичка и пухкава ла-комница. Той се навеждаше, вдигаше ги високо, повтаряше: „Ах, обични мои, ах, скъпи мои!“ Това беше техният ритуал. Случвало му се бе понякога да го жегне угризение при спомена за някоя чужда прегръдка от предишната вечер, когато... Тогава ги прегръщаше още по-силно и споменът се размиваше. Оставяше багажа си и влизаше в ролята на герой. Измисляше разни истории за гонки и за лов, за ранения лъв, който довършил с един удар на нож, за антилопата, впримчена с ласо, за крокодила, който успял да надвие. Те не сваляха поглед от него. Очите им преливаха от възхищение и обич. От време на време Ортанс нетърпеливо повтаряше: „А подаръкът ми, тати, къде ми е подаръкът?“
Един прекрасен ден „Гънман & Ко“ преминаха в други ръце и той беше уволнен. Буквално на следващия ден. „Така е при американците - обясни той на Жозефин. - В понеделник си търговски директор с просторен кабинет, във вторник си на трудовата борса!“ Уволниха го с добро обезщетение, което му позволи да продължи да плаща известно време вноските за жилището, училището на децата, езиковите курсове, поддръжката на колата, ски ваканциите. Той приемаше философски нещата. Не бил първият, на когото се случвало, не бил кой да е, скоро щял да си намери нова работа. Естествено, не каква да е работа, а някое наистина добро място... Един подир друг колегите му постепенно се устроиха, съгласяваха се на по-ниски заплати, отиваха на по-незначителни длъжности, дори заминаваха за чужбина. Той единствен остана да си търси работа по обявите във вестниците.
