Беше друго време. Той повдигаше пуловера й, слагаше ръце на гърдите й, пошепваше: „Скъпа“, докато тя не се предадеше и не запретнеше покривката на леглото, за да не се намачка. В неделя готвеше. Момичетата също искаха да получат ножове: „Да помагаме на мама“, или да им разрешат да оближат останалото по дъното на тенджерите: „Да ги оберем с език.“ Двамата ги наблюдаваха с умиление. На два-три месеца ги мереха и отбелязваха с молив на стената колко са пораснали; виждаха се черните чертички и датите срещу двете имена: Ортанс и Зое. Безкрайна тъга го връхлиташе всеки път, когато се облягаше на касата на кухненската врата. Чувство за нещо непоправимо, спомен за времето, когато животът е бил благосклонен към него. Никога не му се случваше, когато минаваше покрай спалнята или дневната, а само тук, в тази кухня, която навремето бе представлявала гнездо на щастието. Топло, спокойно, дъхаво гнездо. Парата, която се виеше над тенджерите, съхнещите кърпи на дръжката на фурната, топящият се на парна баня шоколад и момичетата, които чупеха орехите. Децата топяха в шоколада връхчетата на пръстите си и ги размахваха, правеха си мустаци и ги облизваха, а парата рисуваше по прозорците седефени фестони и той си представяше, че е татко ескимос, който живее в иглу на Северния полюс.
Едно време... Щастието живееше тук - стабилно, вдъхващо увереност.
На масата лежеше отворена книга от Жорж Дюби. Наведе се да прочете заглавието: „Рицарят, дамата и духовникът“. Жозефин работеше на кухненската маса. Сега живееха благодарение на онова, което навремето беше само нейно занимание. Тя работеше в НЦНИ - Националния център за научни изследвания, изучаваше по-специално живота на жените през XII век! По онова време той не можеше да се стърпи и се шегуваше с нейните научни изследвания, говореше за тях със снизхождение: „Жена ми е пристрастена към историята, но само към историята на XII век! Ха! Ха! Ха!...“ Намираше го за претенциозно. „Скъпа, не може да се каже, че XII век звучи секси“ - заявяваше той и я пощипваше отзад. „Но именно тогава Франция е навлязла в модерните времена, това е епохата на оживената търговия, паричната размяна, градовете са си извоювали статут на независими...“
Той затваряше устата й с целувки.
Сега XII век ги хранеше. Той се прокашля, за да привлече вниманието й. Не й беше останало време да се среши и бе навила косата си на кок, в който бе забучила молив.
- Излизам да се поразходя...
- Ще се прибереш ли за обяд?
