Той я слушаше изумен. Милен наистина имаше дебела кувертю-ра от бяло пике на леглото си. Откъде ли беше разбрала Жо?
- Била си у тях, така ли?
Тя злобно се изсмя и затегна по-здраво възела на кърпата със свободната си ръка.
- Сигурна бях. Бялото пике подхожда на всичко! Красиво и най-вече - практично.
- Жо, престани!
- Какво престани?
- Престани да си въобразяваш несъществуващи неща.
- Защото тя няма кувертюра от бяло пике, така ли?
- Трябва да пишеш романи, имаш богато въображение...
- Можеш ли да се закълнеш, че тя няма кувертюра от бяло пике?
Неочаквано гневът го връхлетя с неподозирана сила. Не можеше
да я понася повече. Не понасяше тона й на даскалица, винаги готова да му направи забележка, да му казва какво да прави, как да го прави, не можеше да понася повече отпуснатата й стойка, торбестите й безцветни дрехи, зачервената й занемарена кожа, тънката й кестенява коса без никаква форма. От цялата й фигура се излъчваше усилие и пестеливост.
- Предпочитам да изляза, преди спорът да излезе от релсите!
- Отиваш при нея, нали? Имай поне смелостта да кажеш истината, след като нямаш куража да си потърсиш работа, лентяй такъв!
Тази дума му дойде в повече. Почувства как гневът стяга челото му и бучи в слепоочията му. Изстреля думи, които нямаше начин да върне назад:
- Ами да, права си, отивам при нея! Всеки ден в дванайсет и половина ходя у тях. Тя стопля пица и си я хапваме в леглото на бялата кувертюра от пике! След това почистваме трохите, разкопчавам й сутиена, и той от бяло пике, и я целувам по цялото тяло, навсякъде. Сега доволна ли си? Предупредих те да не ме предизвикваш!
- И ти не ме предизвиквай! След като отиваш при нея, няма смисъл да се връщаш. Грабвай си куфара и изчезвай. Не е кой знае каква загуба.
