Той се отлепи от касата на вратата, фръцна се и като сомнамбул пое към спалнята. Извади куфар изпод леглото, сложи го върху завивката и започна да го пълни. Изпразни трите рафта с ризи, трите чекмеджета с фланелки, слипове и чорапи и се зае да ги подрежда в големия червен куфар карета, останка от лъскавия период, когато работеше за „Гънман & Ко“, американския производител на ловни пушки. Цели десет години беше търговски директор за Европа, придружаваше богатите клиенти на сафарита из Африка, Азия и Америка, в джунглата, саваната и пампасите. По онова време беше твърдо убеден в имиджа си на бял човек с неизменния слънчев загар и с непоклатимо ведро настроение: белият човек, който си пие питието с клиентите - най-богатите хора на планетата. Обръщаха се към него с „Тонио“. Тонио Кортес. Звучеше по-мъжки, по-солидно, отколкото обичйното Антоан. Никога не беше харесвал името си, струваше му се прекалено изнежено, женствено. Длъжен бе да е на нивото на тези хора: индустриалци, политици, безделни милиардери, нечии синчета. .. Кубчетата лед подрънкваха в чашите, той слушаше разказите им добронамерено усмихнат, вземаше присърце оплакванията им, съгласяваше се с тях, успокояваше ги, наблюдаваше игрите и на мъжете, и на жените, следеше бдителните погледи на преждевременно порасналите деца. Изпитваше удоволствие да се движи в тези среди, независимо че всъщност не принадлежеше към тях. „Щастието не е в парите!“ - обичаше да повтаря.
Получаваше отлична заплата, в края на годината премиални, които се равняваха на три заплати, имаше добра социална осигуровка, събрани накуп, почивките му се равняваха на почти две отпуски. Беше щастлив, когато се прибираше у дома, в блока си в Курб-воа, построен през деветдесетте години, населен с млади висши служители, които също като него все още не можеха да си позволят да се установят в Париж, на отсрещния бряг на Сена, но не бяха погребали надеждите си да завладеят буржоазните квартали на столицата, чиито светлини наблюдаваха вечер в далечината. Недосегаемо лакомство, блеснало с лъскавите си неонови светлини, което високомерно ги отхвърляше. Неговият блок не беше устоял на изпитанията на времето, фасадата му беше зацапана с тънки ивици ръждиви течове от балконите, а яркият оранж на щорите бе избледнял от слънцето.
