Зачудих се какво ли е станало с тях двамата. Може би съм ги виждал по сватбите и погребенията в Мърси, но не можех да си ги спомня. Струваше ми се, че по-лесно бих могъл да се досетя за тази Розина, отколкото за него. Вероятно не са се приспособили докрай и са останали верни на своята сдържаност като истински планинци. Удивително бе как се бе повтаряла тук една и съща история стотици, дори хиляди пъти: мъжете заминават, а жените им остават да чакат своя ред. Но индивидуалното, което е присъствало във всяка история, сега изглеждаше почти незначително — достатъчно е да си припомним за онези праисторически същества, получовеци, полуживотни, които са пристигали тук от Африка по пътеките, които са следвали стадата диви животни, за преживелиците и страданията на тези древни хора почти нищо не знаем и имаме само най-общи сведения. И колко много неща се бяха случвали междувременно, които е невъзможно да бъдат описани с пълни подробности. Дали тази Розина е била склонна да се поддаде на съблазните на любовта, или се е грижила всеотдайно за децата си, дали си е мислила само за съпруга си, живеещ без нея в Америка, останал само с кичура за спомен от черната й коса, който е съхранявал на видно място над предния прозорец на лъскавата си американска кола. Неволно си спомних за писмата, които се получаваха от баща ми, когато живеех тук като дете; спомних си за загадката, която беше свързана с тях, още повече че техните странички бяха изпълнени с трудни за разчитане криволици, но майка ми като че ли бе успявала да се оправя; помня още, че за кратко ги бе оставила на достъпно за мен място, та успях да надникна в тях и така да разбера, че тя и баща ми си имаха свой собствен живот и бяха обвързани по някакъв непознат на мен начин. Може би тя е осъзнала как времето е изличило всичко, което е било ценно за нея в тази връзка и не е искала да се превърне в незабележима фигура, макар че именно това нейно решение е повлияло толкова силно на живота ни впоследствие.
Мъглата още не се бе вдигнала, когато излязох от изоставената къща. Продължих нататък по хребета, но бях напълно изгубил ориентация и нямах представа накъде да продължа. Уплаших се, че съм се загубил и няма как да се ориентирам. Обзе ме усещането за близкото присъствие на някого, който ме дебне извън моето полезрение. Но се оказа, че само мъглата ме притиска с мекотата си и ме обърква още повече накъде да продължа. Спомних си как се скитах из тези места като хлапе, как вярвах, че наоколо е пълно със свърталища на духове, как си мислех, че мъртвите всъщност не са си отишли от нас, а просто са прекосили някакъв невидим праг и завинаги са останали от другата му страна. Може би моите собствени мъртъвци ме призоваваха и сега, загрижени да ми бъде предадено някакво послание, което ще се окаже важно за мен. Може би бяха загрижени да бъде смъкнат някакъв товар от плещите ми или да бъде възстановена някогашната невинност на моята душа, както се случваше в любимите ми разкази от детството, посветени на житията на светците. Може би бяха загрижени да видя отново онази озаряваща светлина, която да ме смири и да ме накара да се почувствам опростен от греховете си и получил вечна утеха.
Внезапно се озовах на един доста стръмен участък от пътеката. Залитнах и паднах. Няколко минути останах да лежа зашеметен върху каменистата земя. От главозамайването съвсем изгубих ориентация, още повече че доста дълго бях крачил неориентирано в мъглата. Едва когато се окопитих и се поогледах, разбрах, че здравата съм се ожулил. Може би известно време съм лазил напред, без да се усетя. Но след още малко мъглата ненадейно изтъня и наоколо се проясни. Пейзажът ми се стори познат: неусетно се бях добрал близо до мястото на Фабрицио. След още няколко минути различих смътните очертания на бараката му в мъглата. За щастие, от комина й се издигаше тънка струйка дим.
— О, Вито! — Фабрицио се появи на вратата на бараката. Сигурно ме беше видял да идвам насам. Щом го зърнах, усетих, че ме обзе радост. Бях безкрайно щастлив, че го намирам тук, след като се бях лутал с часове, сторили ми се безкрайно дълги.
— Идваш тъкмо на време за обяда — рече ми той.
Поведе ме навътре в бараката си. Огънят гореше буйно в огнището, а отгоре в една малка тенджерка къкреше вареното. Без да отрони и дума, той ми подготви място, където да се настаня: премести по-близо до огъня една малка масичка за игра на карти и постави върху нея хляба и виното, заедно с една купа, пълна с варено месо. Накрая седна срещу мен. Коленете и на двама ни стърчаха над масичката, толкова ниска бе тя. Апетитното ухание на вареното скоро изпълни цялата барака, а къкренето на тенджерката върху огъня веднага ми напомни за детството и за обедите до горящия огън всяка неделя в претъпканата с роднини кухня на леля Лучия.
— Е, какво стана с твоите приятели? — подпита ме Фабрицио.
— Заминаха си. Тази сутрин си тръгнаха.
— Така ли?
