Тя изсумтя с доволен вид, сякаш всичко се оказа точно така, както го беше предвидила.
— Точно това се очакваше.
Те трябваше да оставят взетата кола под наем в Кампобасо, преди да се качат на влака. Предложих им да ги придружа с моята кола, като ги закарам до гарата, ала всички бяхме толкова припрени да се отървем един от друг, че веднага се съгласихме, че е неразумно да ме разкарват чак дотам за толкова дребно нещо. Явно бяхме стигнали до етап, в който нищо успокояващо не можехме да си кажем.
— Ще бъде дълго пътуване — заговори Джон. — Пък и времето е толкова променливо напоследък…
— Да, разбира се, имаш право.
Когато те натовариха всичко в багажника, дъждът още не бе престанал напълно, но бе стихнал и ръмеше ситно. Околните склонове бяха полускрити от мъглата, ала магията, която бях жадувал, свързана със завръщането на Рита, се бе изпарила, понеже Рита присъстваше като напълно реална личност, която на всичкото отгоре се стягаше за заминаване. Тук, в миналото, тя очевидно се бе оказала само временна посетителка. Замислих се неволно за моето пътуване по море преди толкова много години, за големия кораб, претъпкан с емигранти, който ни очакваше в пристанището, както и за онези продавачи на печени кестени по кея, които размахваха пред очите ми тавите с димящи въглени в тях. Кой знае защо, зъбите на всеки от тях бяха ужасно почернели. Припомних си и как изглеждаше Неаполският залив откъм открито море, когато накрая излязохме в него и човек можеше да се обърне назад за един последен, прощален поглед. Можеше да ти се стори не по-голям от купа, която можеш да стиснеш в шепата си, и да го стискаш така, докато не изчезне напълно от взора ти, докато остане единствено мъглявата далечина сред безкрайната синева на водата и небето.
Неусетно дойде моментът, в който Джон довърши подготовката на колата за пътуване, а ние с Рита останахме сами в кухнята. Обзе ме паника, приличах на родител, който е бил принуден да изпрати любимото си дете нейде далеч от родната стряха и е пропуснал да вземе всички необходими предпазни мерки. Навън Джон още се суетеше с подреждането на багажника, а косата му вече бе мокра от неспирно сипещите се ситни дъждовни капки.
— Не бива да се безпокоиш за мен — рече ми Рита.
И двамата нито за миг не бяхме забравили за присъствието на Джон отвън, така че отлично осъзнавахме колко скъпоценен е този откраднат миг, единствено подходящ, за да си разменим някое тайно послание.
— Може би ще те видя след месец или приблизително след толкова време — смутено заговорих аз. — Ще си бъдеш ли тогава у дома?
— Мисля, че да.
Джон се появи на вратата.
— Мисля, че вече сме готови да тръгваме — напомни ни той.
Нито се целунахме, нито се докоснахме. Само за миг погледите ни се сплетоха — беше малко, преди автомобилът да потегли. Стана по същия начин, както се случваше в училищния двор, когато бяхме още деца и си разменяхме единствено по някой засрамен, потаен поглед като признание за споделена вина и в същото време като признание за радостта, че сме толкова близки роднини. Щом автомобилът се скри зад ъгъла до площада, забелязах, че Луиза ме наблюдава откъм външната врата пред тяхната къща.
— Не биваше да ги водиш тук — подметна ми тя.
— Не, не биваше.
— А ето че те си тръгнаха.
След миг нагоре по стръмнината автомобилът им с метален блясък отново се мярна след един завой, преди да изчезне окончателно в мъглата.
Дъждът намаля едва към пладне. Мъглата остана да виси над селото, но започна постепенно да се разкъсва след стихването на дъжда. Това създаде удивителна, приказна гледка, когато слънцето се опита да надникне иззад облаците. През коридора към кухнята се виждаше улицата навън, окъпана в капки вода, с идеално измити белеещи се камъни, подобно на проход към някаква завеса от водни изпарения, която бе озарена от светлината, пречупвана от водните капки във въздуха.
Излязох навън. Нагоре по улицата една старица, нарамила куп сухи съчки, се катереше с мъка по стъпалата, извеждащи до нейния обор. А пък откъм съседната уличка се появи един малък, ала доста гръмогласен трактор, за да се насочи към площада; след още няколко къщи малко по-нагоре се показаха две ръце иззад завесата на входната врата, понесли леген с вода. Жената плисна водата насред калдъръма и тя се изви в сребриста дъга.
Веднага след това жената забързано се дръпна навътре. После за миг улицата остана съвсем тиха и пуста, сякаш всички тези действия бяха така нагласени, че да подчертаят последвалата ги пълна тишина. А над всичко все още се стелеше рядката мъгла, под която селото се бе сгушило, сякаш се подготвяше за един безкраен сън. Минута след минута светлината се усилваше и макар мъглата упорито да отказваше да се разсее докрай, цялата долина се оказа окъпана в призрачна белота.
