Продължавах неуморно да крача напред. Първо стигнах до площада, който заварих напълно безлюден, после минах покрай кръчмата, която ми се видя по-скоро затворена, отколкото отворена или поне тъй ми се стори, макар че знаех още от дете, че всеки ден си беше отворена от рано сутрин до късно вечер. Стъпалата нагоре стигаха чак до преддверието на църквата: сега си спомних, че не бях прекрачвал прага й, откакто се бях върнал тук. Но като побутнах вратата, тя се оказа заключена. Опитах се да надникна през страничните прозорци, но те до един бяха цветни и изобразяваха къде се е спирал Спасителят, докато е носил кръста си към Голгота. Успях да различа единствено прекалено пищно украсените статуи на светците, поместени в стенните ниши с дъговидни сводове. Цялото вътрешно пространство ми се видя доста по-малко, отколкото го помнех като дете, понеже не успях да преброя повече от десетина скамейки. Трудно бе да се повярва, че това място някога е заемало толкова важно място в моите детски представи като любимото обиталище на Бога, макар че тук явно се събираха малко богомолци.
Продължих по пътеката зад църквата да се изкачвам нагоре към Коле ди Папа. Зад мен селото постепенно чезнеше в мъглата, но колкото по-нагоре се изкачвах, толкова светлината ставаше по-ярка. Преминах покрай пещерата, в която често се криехме с Фабрицио като деца, но после изгубих пътеката и не знаех накъде да поема. Все пак дълго време продължавах да се катеря, докато накрая се добрах до някакво непознато на мен възвишение. На него видях една рушаща се селска къща с поизбеляла червеникава мазилка, която се издигаше самотно. Част от покрива й бе килнат, а вратите и капаците на прозорците бяха отпрани от пантите.
Надникнах вътре. В дъното имаше малка кухня, в която личаха следи, че е използвана наскоро — имаше пепел в огнището, а три-четири тенджери се търкаляха до овехтелия дървен тезгях. Може би още служеше на някой местен земеделец да си приготвя обяда, когато е излязъл на полето. До кухнята имаше още една стаичка, в която бяха натрупани различни вещи — стари мебели, един съвсем овехтял гардероб и някакви очукани куфари. Всичко имаше такъв окаян вид, който ме караше да мисля, че къщата вече става само за скривалище на играещите наоколо деца — навред личаха следи, говорещи, че всичко тук е било отдавна изоставено. В ъгъла се виждаха някакви изпокъсани дрехи, по-скоро дрипи, до тях — угарки от цигари, смачкани писма и листове от накъсани стари ученически тетрадки. А на стената висеше стар календар от 1963 година. Това веднага ми напомни за една циганска бакалница в Мърси, едно мизерно магазинче, от което имах навика да купувам италианска храна, когато бях още дете. На една избледняла снимка в изоставената къща се виждаше изглед от Талбът стрийт, от началото на шестдесетте години. Улицата беше запазила невинността и очарованието на онази епоха, с буците сирене и с висящите зад прозорците големи колбаси, а на тротоара отпред усмихнат мъж с бяла риза и черна пригладена назад коса се бе облегнал на един шевролет с блестяща хромирана предна броня. Фотографията припомняше за образа на Америка от онова време, за един чужд, високоцивилизован свят, но беше някак си не на мястото си в тази окаяна бедна селска къща, буквално в края на нищото.
Вгледах се в листата, разпилени по пода. Оказаха се писма, още пазени в пликовете им, от Джелсомино Мастроантонио от Ориндж стрийт в Мърси до синьор Доменико Инграта. Писмата се състояха предимно от поздравления до и от различни други роднини, като от време на време се споменаваше за някое по-специално събитие като сватба, селски събор, погребение; макар че зад всичко това се долавяше като подтекст копнеж и страдание. Накрая се досетих, че тези писма бяха до някакви мои далечни роднини, че имаше наистина една Розина, до която бяха отправени специални поздрави. Отначало я взех за негова братовчедка или дори сестра, но се оказа, че му била съпруга. Чак в по-късните писма той започваше да пише направо до тази Розина, като обикновено добавяше послепис с учтиви, формални пожелания за скорошно събиране. Но в едно от своите последни писма Джелсомино изоставяше типичната си сдържаност: „През всичките тези години толкова ми липсваш и това ти го признавам от все сърце, така че сега си мисля само за това кога ще мога отново да те видя.“
