Долових леката нотка на огорчение в гласа му, която толкова наподобяваше горчивината в интонацията на Луиза тази сутрин. Огорчение, че така и не ги доведох тук, за да ги запозная с него. Искаше ми се да му кажа, че никак не ми беше до подобни посещения, но честно казано причината бе съвсем друга — аз съзнателно се стараех да не смесвам миналото си тук с настоящето, може би защото инстинктивно се опитвах да опазя миналото си незасегнато от влиянието на днешното време.
— Сигурно си разбрал какво говорят хората тук за нея — започнах да го подпитвам аз. — За това, че е моя сестра.
— Не мога да кажа, че не съм го чул.
— Мисля, че поне ти би трябвало да си сигурен, че това, което ти казвам, е самата истина.
— Добре, де. Това не е моя работа. Но все пак се радвам, че ми го каза. Като на приятел.
За кратко се умълчахме. Едрите късове варено месо бяха с подправки и много вкусни, също като онези, които хапвах в къщата на дядо, когато той заколеше някое прасе.
— Тя, тази твоя сестра, изглежда много красива — наруши неловкото мълчание Фабрицио. — Също като майка ти.
— Ти виждал ли си я?
— Веднъж, дваж. Ама само по улиците.
Той натопи залъка си във вареното.
— Хората все приказват, че там са я взели от баща ти — продължи той. — И че била отгледана от някакво английско семейство.
— Не беше точно така. — Макар че в този миг тъкмо това си мислех: как ние я изгубихме, как ни я бяха отнели. — По-скоро беше нещо като споразумение.
— Все същото. Трябва да е било доста трудно за теб. Нали ти е сестра и така нататък.
Само че това, което помнех от онзи период, не ми носеше много облекчение — още не можех да забравя какво изпитах, когато разбрах, че тя си беше отишла завинаги, че се бе стопила завинаги оскъдната надежда да станем някога нормално семейство.
Фабрицио доля вино в чашите и обърса до дъно чинията си.
— А пък онзи германски приятел… — смени темата той, — за него хората все говорят, че знаел италиански.
— Да. Но малко.
— Та се чудех за него. Дали не е неин баща.
Сподели го с толкова равнодушен тон, че в първия момент не бях сигурен дали съм го чул добре.
— Какво те кара да мислиш така?
— Не зная. Просто ти самият го спомена преди време. Веднъж ми рече, че според теб баща й бил германец.
— Да. Точно така. По едно време все си мислех… не, не знам. Може и да греша, както ти сам каза.
— И все пак е забавно, че поназнайва малко италиански. Дори и на диалект, както говорят хората.
— Да.
— Ако бях на неговото място, бих си признал. Ама той може да си има свои причини да мълчи.
— Значи продължаваш да мислиш, че той е баща й?
— Не зная. Никой не го помни от онова време. Но тогава излиза, че твоята майка е умеела да пази тайните си по-добре, отколкото си мислят хората.
Не бях сигурен какво да мисля. Все още ми изглеждаше важно, но не толкова заради Рита или Джон, колкото заради мама. Кой знае дали именно на това не се дължеше загадъчността, която витаеше около всичко свързано с нея.
— Както и да е — махна с ръка Фабрицио, — може пък да е по-добре нищо да не се знае. Тукашните хора често одумват едно момче от Баньоли. Оказало се, че баща му въобще не му бил истинският баща, а само негов чичо или нещо подобно. Та момчето едва не полудяло, когато открило това.
— Не е същото — веднага му възразих аз.
— Може би. Но е възможно този тип, германецът де, да е извършил нещо лошо в миналото и твоята сестра, ако сега узнае, да не може да го преглътне. Пък и той наистина изглеждаше малко странен. Ама в крайна сметка какви ги е вършил, си е негова работа.
Като че ли той по своя простоват и безхитростен начин бе налучкал истината и сега се опитваше да ме утеши, да ми подскаже, че тайната ще си остане запазена завинаги, че аз нищо лошо не бях извършил. Само че в този миг бях обзет от съмнението, че тъкмо обратното бе вярното, че съм сгрешил непростимо, след като бях оставил Джон да се измъкне, без да се скарам с него; че ние двамата с Рита сме били заставени да живеем в един объркан свят, където нищо не беше на мястото си, и то само заради неговата прикритост.
Виното вече започна да замайва главата ми, да я стопля след студената мъгла, ала същевременно смущаваше ясният ход на мислите ми и ме предизвикваше да дам воля на чувствата си.
— Май наистина трябваше да доведа сестра си, за да я запозная с теб — промърморих аз.
— Не се измъчвай. Всичко е наред. Следващият път и това ще стане. Нали ще ти дойда на гости в Канада, както винаги съм казвал.
— Знаеш ли, ние с нея бяхме много близки. И още сме.
— Това си е естествено. — Но той като че долови, че зад това се крие още нещо, много повече от това, което му казах. — Нали ти е сестра.
— Да. Ама може пък да не е чак толкова естествено.
Трябваше да спра, за да не продължа нататък. Иначе още миг и щях всичко да му призная.
За миг надвисна неловко мълчание. Фабрицио стана, за да измие паниците, след което се зае да приготвя кафето.
— А помниш ли още онзи ден, в който с теб се изкачихме на Коле ди Папа? — внезапно заговорих аз, спомнил си нещо друго. — Когато бяхме хлапета? Когато ти ме спаси от другите момчета?
