Бях приключил със занятията си в университета за този семестър, но още имах да оформям последните есета. Затова се задържах в апартамента и се опитвах да работя, въпреки че умът ми, неспособен да роди никаква нова мисъл, напомняше по-скоро на разума на някакво извънземно създание, което не принадлежи на този свят. В тази безизходица нищо друго не можах да измисля, освен да си взема един евтин черно-бял телевизор на старо от една градинска разпродажба надолу по улицата и да зяпам по цял ден все същите сапунени сериали, с които бях свикнал като дете. Имаше някаква привлекателна невинност в тях, която ми действаше като успокояващ болките балсам. Телевизионният свят, представян в тези сериали, изпълнени с домашен уют и скромни сцени от живота в бедняшките предградия, като че ли наистина помагаше на човек да не изгуби докрай вярата си в живота, да избегне пълното разпадане на всичко, което го заобикаля.
И тогава, в един най-обикновен ден, съвсем неочаквано ми позвъни Елена.
— Бих искала да знаеш какво става тук — започна тя.
— Не разбирам за какво говориш.
— Глупости. Много добре знаеш, че Рита ще заминава.
— Да, спомена ми нещо такова.
— Да не би да е някаква тайна?
— Не.
Пауза.
— Слушай, аз още не съм наясно какво всъщност става между вас. И това вероятно не е моя работа. Но си мисля, че заслужавам поне нещо да ми каже открито. А да измъкнеш дума от устата на Рита тези дни е все едно да й пилиш зъбите.
— Тя просто иска да попътува за малко. С Джон.
— А ти не мислиш ли, че това е малко странно?
— Ами то е точно това, което тя иска да направи.
— Добре. Чудесно. Но междувременно аз също се оказвам замесена във всичко, нали? Като например по въпроса за апартамента.
— Казах на Рита, че ще й плащам наема, докато я няма.
— Само че тя не ми представи нещата точно по същия начин.
— И какво ти каза?
— Нещо за това, че повече няма от никого да взима пари. Че аз трябва да се погрижа за себе си и най-после да си намеря самостоятелна квартира. Ако това е желанието й, чудесно. Точно това бих искала да знам.
— Не съм казвал това. Казах й само, че ще платя разноските.
— Сигурен ли си в това?
— Да.
Още една пауза.
— Господи. Всичко се обърка толкова внезапно. Не мога да се ориентирам. Може би всичко е свързано с майчето.
— Аз пък си мисля, че вие, момичета, отдавна трябваше да сте наясно с това.
— Да. Добре. Но чакай да се замисля за минута. Ти как би реагирал, ако най-ненадейно останеш без дом?
— Тя не ти ли остави някакви пари?
— Да. Не. Не знам. Може би ще се сдобие с пари, след като продаде къщата5. Междувременно Рита реши, че това ще стане след като се изнесе и се установи някъде другаде.
Накрая останах с подозрението, че Рита всъщност през цялото време е била доста по-загрижена за своето финансово състояние, отколкото ми е позволявала да разбера. Въпросът за парите представяше в съвършено друга светлина всичко, което се бе случило. Аз бях злоупотребил с нейното доверие. Тя беше, до известна степен поне, под мое попечителство. Аз бях нейното семейство. Не можеше да възникват някакви чувства между нас, без да се засегнат тези неясни отсенки на зависимост и властване. Цял живот се бях старал да постигна изграждането на здравословни, почтени отношения между нас, или поне в границите на нормалното, ала ето че сега се оказа само въпрос на седмици или дори дни, или само часове всичко да бъде съсипано.
Реших да й изпратя чек, за да й помогна да се справи с разходите. След дълго обмисляне се спрях на сума, която се равняваше приблизително на половината от парите, с които разполагах в банковата си сметка. Опитах се да съчиня придружително писмо, но не знаех какво точно да й напиша в него. Замислих се за писмата, които бях свикнал да й пиша от Африка и в които внимателно преценявах на какво точно да наблегна. Напрежението, което съществуваше тогава между нас, ме караше да търся как най-точно да изразя чувствата си, както и да представям различията между това, което ние с Рита си споделяхме, и това, което не смеехме да разкрием. Ала сега, след това, което се бе случило между нас, като че ли вече нямаше смисъл да се говори за каквото и да било, освен да се изреждат извинения, да се споделят бленувания, да се сипят патетични молби. Накрая реших да прикрепя само една съвсем кратка бележка:
„Това не е подарък, нито заем, а само част от твоето наследство. Надявам се да ти помогне за известно време да бъдеш по-независима от мен или от който и да е друг.“
