Изпратих чека по пощата и зачаках. Дните бавно се нижеха, но парите все още си стояха непокътнати в банковата ми сметка. След една седмица се оказа, че изтеглянето на сумата бе извършено. Очаквах да изпитам облекчение при тази новина, но вместо това останах с впечатлението, че все едно съм лишен от нещо, което винаги е било мое. Или може би онова, което дотогава бе наше, общо, сега бе разделено на нейна и на моя част. Или може би просто бе прекъсната последната връзка между нас: тя беше поела по своя път.
Един следобед, към края на април, я видях, докато пресичаше кръстовището на Спедайна и Колидж стрийт. Беше се случил още един студен ден след няколко по-топли дни, та заради това тя пак беше облечена в старото си синьо палто. Видях Рита в момента, когато излизаше от банката на ъгъла. Тя се огледа на прага в двете посоки, сякаш се стараеше да избегне някакъв преследвач, след което продължи в южна посока, надолу по Спедайна. Реших да я последвам, но без да се изравнявам с нея. При Болдуин тя зави към пазара и аз трябваше да изчакам светофара. Все пак успях да я видя да завива още веднъж, надолу по Кензингтън, след което леко настъпих педала за газта и стигнах навреме, за да видя как Рита влезе в едно кафене в края на пазара.
Това беше едно от по-приличните места сред пазара, донякъде напомнящо за европейските кафенета, с големи прозорци по фасадата, които позволяваха лесно да се надникне вътре. Започнах да я наблюдавам, след като заех удобна позиция до една сергия за зеленчуци на отсрещния тротоар. Тя се настани край маса за двама точно до прозореца, с което много ме улесни. Извади някакъв роман от чантата си, после и пакет цигари, което ме изненада, понеже не знаех, че пуши редовно, като изключим редките случаи, когато взимаше по някоя цигара от мен или от Елена. Дойде една келнерка, за да й вземе поръчката и след малко се върна с чаша кафе. После, в продължение на няколко минути, Рита само четеше и пушеше, докато пиеше кафето си. Във вазата на масата имаше едно жълто лале, което й придаваше вид на млада жена, служеща за модел на някой художник: жена, четяща край прозореца на едно кафене.
В кафенето влезе мъж с изпоцапано палто. Насочи се към масата на Рита. Тя му се усмихна като на стар познат, размени няколко думи с него и му подаде една цигара от пакета си. Продължи да го гледа, докато той с треперещи пръсти се опитваше да драсне кибритената клечка и да запали цигарата, а накрая бръкна в чантата си, извади портмонето си и дискретно сложи в шепата му няколко монети.
Допи си кафето и излезе. Спря се на ъгъла и пак се огледа нервно в двете посоки, след което влезе в един двуетажен магазин. Това също беше от съмнителните места в града, където постоянно висяха невдъхващи доверие улични търговци. Тук често се струпваха емигранти от Ямайка и от другите карибски острови, за да предлагат дрога на минувачите, но тайно, шепнешком, сякаш зад вратата спи някое бебе, което се страхуват да не събудят. Спрях се до входа, но не посмях да вляза вътре. След няколко минути Рита излезе, с напъхани в джобовете на палтото си ръце. Пак се огледа и почти веднага изчезна зад ъгъла, но този път в посоката, водеща към Спедайна.
Отново я последвах. Но сега беше съвсем различно, защото не познавах тези улици, защото никога не ми се бе налагало да идвам тук и защото в този момент Рита се бе преобразила в непозната, със свои тайни, със своите може би не съвсем прилични постъпки. Но и аз имаше за какво да се притеснявам, след като нахълтвах неканен в нейното лично пространство, в руслото на нейния живот, до който тя явно досега не ме бе допускала. Толкова различна ми се струваше сега, че ми се искаше да стана невидим, ако тя внезапно реши да се обърне назад. Искаше ми се в мен да види само някакъв безличен непознат, с когото никога не е имала нищо общо, след което да продължи нататък по пътя си. Искаше ми се да мога да се слея с околните минувачи, с нищо да не се отличавам от тях.
