Тя се върна на Колидж стрийт. Тъкмо тогава пристигна трамваят от източната посока и тя веднага се качи в него. Аз обаче успях да спра едно такси, за да я проследя с него. Отначало таксиджията не разбра какво искам от него, но после възприе поръчката ми като някаква игра и с радост се включи в нея. На спирката при Йонг стрийт заедно с многобройната тълпа пътници слезе и тя. За миг си помислих, че ще продължи нататък по улицата към квартирата на Джон, само че тя кривна към една сграда с вид на административен център в по-далечния ъгъл. Влязох след нея във фоайето, за да прочета списъка на офисите в сградата. Видях изписани много фирми: вътре имаше офиси на някаква автомобилна асоциация, на едно архитектурно бюро, на няколко адвокатски кантори и дори на една медицинска клиника. Последното веднага ми подсказа, че не бе изключено Рита да е бременна, че ще се заредят срещи с доктори, процедури, лъжи, докато някакво чудовищно създание бавно расте в утробата й. Не знаех какво може да се окаже по-лошо за нея: да понася сама целия този товар или да го сподели с мен и признавайки своите безчестия, да потърси при мен спасение от своя ужас.
Зачаках. Всичко трябваше да се изживее, всяка последица — да се понесе. Дори и висенето пред тази сграда в студената сенчеста улица. Сякаш се бях озовал в някаква предварително режисирана история, в която всичко е изчислено така, че да се стигне именно до този момент. След минута или след десет Рита ще се появи и аз или ще се изправя пред нея, или ще се скрия нейде наблизо. Тогава ние или ще стигнем до ново взаимно разбирателство, или пак ще останем оковани в недозрелите си емоции. И във всеки един миг нашата история ще трябва да се решава, ще трябва да ни тласка напред. Може би и двамата бяхме в плен на някакъв вид тирания, при която никога нищо не се решава и никога не се стига до момент, в който да можем да си кажем: отсега нататък ще правим нещата различно.
На отсрещната страна на улицата от своята количка един уличен търговец предлагаше печени кестени. Посивял, с престилка и шапка, с блуждаещ поглед, може би трепереше от внезапно връхлетялата ни, неочаквана за тази част от пролетта, студена вълна. Неволно си спомних за друг такъв продавач на печени кестени, който някога бях видял в Италия, със същото състарено лице и с криви зъби. Доколкото си спомнях, това бе на пристанището в Неапол, откъдето майка ми и аз се качихме на парахода за Канада. През всички изминали години този спомен бе останал запечатан в паметта ми като стара снимка, завряна да пожълтява в някое чекмедже. Какво можеше да означава това сега, каква полза можех да имам от този спомен? Този миг много отдавна бе отминал, но въпреки всичко бе останал запечатан в паметта ми, сякаш все още имаше някаква стойност за мен.
Рита най-после излезе от сградата. Аз вече не се опитвах да се крия и ако тя се беше обърнала дори само на сантиметър, непременно щеше да ме види. Обаче тя се насочи направо към стъпалата, водещи надолу към станцията на метрото. В това време на ъгъла спря следващият трамвай и Рита изчезна от погледа ми сред навалицата. Десетки хора се устремиха надолу към перона на метростанцията. Набързо платих на шофьора на таксито и също се понесох надолу. За съжаление, две влакчета в противоположни посоки потеглиха почти едновременно. След още няколко минути слизащите пътници очистиха перона и аз разбрах, че я бях изгубил.
Няколко дни по-късно разбрах от Елена, че Джон и Рита са заминали. По телефона гласът на Елена прозвуча сухо, раздразнено и доста сдържано.
— Предполагам, че сте разговаряли, преди да замине — започна тя.
— Не. — Част от нея явно жадуваше да ме изкара виновен за случилото се. — Да не би да ми казваш, че са заминали?
— Ти ми кажи. Всичко, което зная, е единствено това, че са взели някакъв автобус за Ню Йорк, откъдето щели да продължат с евтин чартърен полет в туристическата класа. Честно казано, всичко това вече започва да ми лази по нервите.
— Не е чак толкова странно, колкото ти изглежда на пръв поглед.
— С мъж, който е с четиридесет години по-стар от нея?
— Те са само приятели.
— Да, бе. Е, добре, така да бъде. Ти всъщност колко добре го познаваш?
— Че защо? Да не би около него да има нещо по-особено?
— Не е това, което си мислиш. — Едва сега тонът й малко се смекчи. — Той наистина изглежда приятен или поне така ми се струва. Нали знаеш, държи се бащински и така нататък. Но аз съм донякъде озадачена от всичко това.
Споделяше по своя завидно прям, напълно откровен начин, но едновременно с това ставаше все по-ясно колко слаб е контактът между нея и мен. А доскоро бях напълно уверен, че след заминаването на Рита могат да изминат няколко месеца, без ние с Елена да разговаряме или да се срещаме.
— Трябва да намина, за да ти оставя чека за наема — напомних аз.
— Не се безпокой. Тя остави достатъчно пари за покриване на всички свои разходи. Мисля, че разполага с доста средства.
— О, така ли?
— Не се дръж като задник. Много добре зная, че ти си й ги дал.
Не знаех как да реагирам.
