Хотели - Първа стая полностью

(Ръкописна бележка от 11 юни 2009 г., съставена от мен)

Върхът на езика му проникна до връхчето на клитора и дълго време си игра с него, заличавайки всякакви прегради между нас и заличавайки последните ми задръжки. На моменти почти изпитвах болка, но сякаш сред мрака на стаята блесна мълния и порази миниатюрното гръмоотводче на моята наслада, изгаряйки вътрешностите ми, замъглявайки погледа ми и подчинявайки всички мои сетива.

- О, дааааа!

Чувствах се напълно сломена, изпепелена. Вече бях жена, която при оргазъм не крещи „Не“, а „Да“.

Този път не съм го чула кога е излязъл. Едва когато раздвижих едната си ръка, разбрах, че е свалил белезниците.

Ала макар развързана, макар и свободна, знаех, бях сигурна, че занапред му принадлежа. Бих могла да се омъжа за когото и да е. Включително и за брат му. Бих могла да изградя меко и уютно битие.

От този момент нататък имах един-единствен господар.

Луи и никой друг.

Когато се изправех пред проблем от лично естество или още по-зле, пред дилема, всеки път постъпвах по един и същи начин, възможно най-малко журналистическия и най-малко професионалния: вместо да подиря подходящи примери или сравнения у близките си, аз гледах филми, чийто сюжет повече или по-малко бе свързан с въпросния проблем. В много отношения се отнасях с по-голямо доверие към творците на киното, отколкото към колегите си от пресата или към експертите, психолози и социолози, що се отнася до въпросите от интимен характер. Така например, когато мама се разболя от рак, през последвалите седмици гледах няколко пъти филма на Нани Морети Интимен дневник, който разработва тази болезнена тема по начин, способен да повдигне духа.

По темата за споделената любов между двама братя и две сестри според мен нямаше по-подходящ филм от Хана и нейните сестри на Уди Алън, или пък италианската сага Най-добрите години, която заплени младежката ми душа, особено с участието на великолепната Жасмин Тринка, на която започнах да подражавам, цупейки устни и придавайки изплашено изражение на широко отворените си очи.

За разлика от Елиът и прословутата Хана, която благоразумно се завръща в лоното на брака след бурната любовна история на неустоимата Лий, вече отхвърлях този изход, върху който тегнеше печатът на буржоазния морал и на конформизма. През следващата нощ опитвах да убедя себе си, че не е необходимо да правя избор, като се въртях в леглото ту на едната, ту на другата страна, редом с потъналия в дълбок сън Давид. Ала това в известен смисъл вече бе избор.

В крайна сметка не би ли било възможно да живея по този начин, отговаряйки на желанията ту на единия, ту на другия, самата аз разкъсвана между копнежите и разума, между тялото и сърцето, между мъжа, който се опитваше да ме завоюва с хитрост и сила, и другия, който ми предлагаше живот, лишен от страст, но и без болка, сред упойващата музика на удобствата, нежността и безгрижието?

- Добро утро, Ел. Разпечатах окончателния вариант на договора. Оставил съм го на масата, както се уговорихме. Можете да го погледнете още веднъж, преди да подпишете...

Арман се бе появил в кухнята, където закусвах, както винаги безшумно като призрак. С приближаването на деня на сватбата той ми се струваше все по-посърнал. Дали това се дължеше на стреса около подготовката? Или пък на прекомерната употреба на алкохол?

- Да, благодаря, Арман. Сигурна съм, че всичко е безупречно.

На непристойните, язвителни и възбуждащи повели на Луи съответстваха безапелационните нареждания на Давид, сбор от правила, които имаха за цел да превърнат нашия живот в поредица от предварително програмирани епизоди, подчинени на регулатор на скоростта. Без трусове, без инциденти, кротка омая, в която добрите дни нямаше да се различават от лошите, смекчени от въздушните възглавници на неговите пари и на моята отстъпчивост. Спокойно можех да затворя очи, сигурна, че всичко ще бъде под постоянен контрол.

- А, за малко да забравя - възкликна той, преди да се завърне към изпълнението на

ежедневните си задължения. - Бижутерът ми върна пръстена. Позволих си да го оставя във вашата стая, върху нощното шкафче.

До папката с брачния договор открих друг, по-тънък куп листи, чийто вид предизвика у мен далеч по-силно вълнение: в пластмасов джоб бяха събрани бели перфорирани листи, подобни на онези, които вече бях получила. Без нито за момент да се съмнява в това, че ще ги използвам, моят подател вече предвиждаше продължение на моето тефтерче „Десет-пъти-дневно“. Нещо повече, самият той тържествено отбелязваше своето завръщане, защото върху последната страница, с добре познатия ми вече почерк, бе написал следното:

Кога ще ме приемете такъв, какъвто съм?

Желаете ли друг да се явя, макар насън?

Да бъда с нови чувства и с нова буйна страст.

Спя ли върху спомените нежни в този час?

С какво да ви примамя? Какво ще привлече вас?... Всяка първа дума от тези редове.