Хотели - Първа стая полностью

Когато пристигнахме на осемнайсетия етаж, установих, че вълнението, което ми описа Клое, все още не се е уталожило. Докато минавах по коридора, служителите ме гледаха през стъклените стени не като осъдена, която отива към ешафода, а за да прочетат върху лицето ми как съм приела новината. Независимо дали това ми харесваше, или не, занапред бях част от хората от телевизионния канал, чието мнение не оказваше влияние върху политиката на компанията, но в замяна на това минаваше от ухо на ухо и определяше отношенията между тях.

- Не им обръщайте внимание - прошепна ми асистентката на Давид. - Питат се кой ще бъде следващият. Притесняват се.

Ами аз!

- ... но инак не са лоши хора.

Стигнахме до моя кабинет и аз веднага установих, че там не ме очаква сребрист плик, а Клое веднага хукна по задачи, тъй като времето й бе разчетено до минута:

- Осем и четирийсет и осем. Закъснявам с десет минути за оперативката. Оставям ви. Не се колебайте да ми се обадите, ако имате нужда от нещо.

Предположих, че нейната готовност, както и посрещането ми още на входа, са привилегии, на които се радва единствено директорът и неколцината високопоставени служители, към които очевидно вече принадлежах. Върху все още празното бюро открих бележка, с която Албан ми съобщаваше, че в девет часа трябва да бъда на долния етаж за първите пробни снимки. Така че преди да изляза на арената, имах време само да изпия отвратителното кафе, което охтичавият автомат изплю в чашата ми.

Облечена в бойна униформа - раздърпан суичър и брезентов панталон, журналистката ме прие с приветлива усмивка. Преди да успея да й подам ръка, тя звучно ме млясна по двете бузи.

- Здравей! Оправи ли се?

- Да... Добре съм - отвърнах аз, като се престорих на все още леко болнава.

- Окей. Отлично. Защото веселбата приключи. Започваме сериозна работа. Днес за теб е голям ден: за пръв път заставаш под прожекторите.

- Вече съм наясно.

- Ела с мен. Ще те запозная с техническия екип.

Само за петнайсет секунди бях изстреляна под погледите на петнайсетина чифта очи, които ме претегляха, преценяваха със снизходителност, което и най-лъчезарните ми усмивки не биха били в състояние да разсеят.

- Добър ден...

Ала не техният брой, нито видът им на стари пушки с татуировки ме накараха да занемея след този плах поздрав. Причината бе, че сред тях открих...

- Фред!

Той се бе откъснал от групата и се приближаваше към мен с непринуден вид, все едно че се срещаме като стари приятели за по чашка.

- Здрасти, Ел.

„Ел“, умалителното, до което прибягна, имаше за цел да покаже на останалите близостта между нас.

Хванах го за ръкава и го дръпнах встрани от обсега на прожекторите.

- Какви ги вършиш тук? Не ти ли стигаше онзи скандал пред вкъщи?

- Първо ми кажи добър ден, а след това се успокой. Имай предвид, че тук съм на срочен договор за шест месеца. А освен това и че в момента всички ни гледат.

Понякога ми се струва глупаво и донякъде несправедливо, че онова, което сме научили за собствената ни сексуалност, или онова, което бившите ни любовници са открили по този въпрос, не може да бъде предадено на настоящия ни партньор. Подобно на здравната книжка, би трябвало да имаме и сексуална книжка, попълвана не от лекаря, а от всички онези, с които сме споделяли леглото. Така, когато легнем за пръв път с новото ни завоевание, то би могло да направи справка в нея и да приложи онези жестове и ласки, които ни харесват, а не да действа опипом в продължение на дни и месеци, понякога до самия край на връзката.

Какво би могъл да напише Фред за онази Ел, която познаваше? Например, че не можеше да ме докара до оргазъм с език? Или че бях пълна нула в свирките, плаха, неспособна да поема члена му толкова дълбоко, колкото на него му се искаше, че се гнусях при мисълта как спермата му пълни устата ми, и всеки път отказвах да му доставя това удоволствие?

(Ръкописна бележка от 12 юни 2009 г., съставена от мен)

Погледнах през дебелото стъкло и установих, че действително техниците скришом се забавляват, наблюдавайки бурната ни среща. Приятелката на шефа се засича с бившия си... Такова нещо не се случва всеки ден.

- Наели са те за моето предаване?

- Да. Търсеха квалифициран звукооператор и ето ме тук!

- Съвсем случайно? - просъсках аз. - Ти подиграваш ли ми се?

- Така ли мислиш?

После той ми описа подробно как след спречкването пред дома Дюшеноа Луи успял да го открие и да влезе във връзка с него. Няколко дни по-късно двамата мъже се срещнали на няколко бири и пийналият Луи му предложил „като обезщетение“ да го вземе на работа във телевизионния канал на брат си.

- Така ли ти каза? - едва сподавих яростта си аз. - „Като обезщетение“?

- Ами да. Какво от това? Според него си беше честна сделка, а и според мен също: брат му забърсва моята мацка, а той пък ми намира работа.