За момент бях стъписана от необичайната форма на по-сланието. Откога се изразяваше в стихове? Още повече ме развълнува съдържанието. За него бе неприсъщо да говори така открито, макар изискано, за чувствата си.
След това обаче взех от салона таблета, който както винаги стоеше върху ниската масичка, преписах първите думи и го пуснах в търсачката. Отговорът дойде почти мигновено: „Отговор на Алфред дьо Мюсе до Жорж Санд“ Поемата на Жорж Санд и играта на думи в нея ми бе позната, но за отговора на нейния любовник изобщо не бях чувала. Ключът тук бе далеч по-прост, а освен това бе даден в последния стих: „Всяка първа дума от тези редове“. В резултат се получаваше следният въпрос: „Кога желаете да спя с вас?“.
Проследих докрай тази литературна игра между двамата и така попаднах на отговора, даден от писателката: „Тази страст, която мъчи ме без глас, / нощ и ден очаква отговор от вас“. Тоест: „тази нощ“.
Усмихнах се вътрешно: такова ли бе неговото намерение? Да започнем с помощта на моето тефтерче да обменяме писма, подобни на някогашната кореспонденция между двамата даровити влюбени?
Извадих от чантата моя „Десет-пъти-дневно“ и записах в него въпросните два стиха. Макар Луи да не можеше да ги прочете, все пак диалогът между нас продължаваше.
Питам се дали от момента, когато станах полово активна, съм поела поне веднъж инициативата за връзка, макар и мимолетна, с някой от моите партньори. Струва ми се, че не, и ни най-малко не се гордея с това. Не може да става дума за срам, а по-скоро за
съжаление, защото днес смятам, че този от двамата, който пръв даде израз на желанието си, се ползва с известно предимство. Дали нямаше по-често да стигам до оргазъм, или да бъда
по-добра любовница, ако поне от време на време не поемах инициативата за връзка с моите партньори? Никога няма да узная това. Тялото ми е обречено на вечна носталгия по
поривите, които съм пренебрегнала навремето.
(Ръкописна бележка от 12 юни 2009 г., съставена от мен)
Насърчена от тази последна закачка, в отлично настроение, се приготвих набързо. Времето летеше и след два дни отсъствие в никакъв случай не биваше да закъснявам, защото това щеше да стане повод за нови коментари. Вече си представях как навсякъде по коридорите на кулата „Барле“ се носи мълвата за това колко несериозно се отнасям към задълженията си.
- Ох! Притеснявах се, че вече изобщо няма да се завърнете!
Следвайки ужасния си обичай, Клое се нахвърли върху мен веднага след като минах през автоматичната врата. Изглеждаше още по-нервна, отколкото преди два дни. Нима моето отсъствие действително бе всяло толкова силен смут сред служителите? Сетих се за онова, което ми бе казал Давид за безкомпромисното отношение на синдикатите.
- Изключено - защитих се аз. - Как така няма да се завърна?
Тя ме изгледа, сякаш се бях побъркала или пък бях някаква отшелница, останала откъсната от света в продължение на години.
- Давид нищо ли не ви е казал?
Какво да ми е казал? Дали пък не е отстъпил пред натиска на синдикатите и ме е принесъл в жертва пред олтара на социалния мир?
- Трябвало ли е да ми съобщи нещо конкретно? - запитах, вече не така уверено.
- Алис!
Сетих се как прегръщаше блондинката, за да я утеши.
- Алис и Крис!
- Съжалявам, Клое, но изобщо не разбирам какво...
- Крис Хиймс, художественият директор, и Алис Симонсини... Заварили са ги на калъп. Разбирате какво имам предвид. В нейния кабинет.
Значи, надутата директорка по маркетинга само от злоба е бутнала на този претенциозен дървеняк?
- Простете - зачудих се невинно, сякаш съвсем неизкушена от подобни непристойни теми, -но не виждам какво общо има това с мен?
- Ами за това сериозно провинение и двамата бяха уволнени! Точно в деня, когато вие пристигнахте тук. Без компенсация, без помощ за безработни, без премии. Без нищо!
Не можех да повярвам на ушите си.
- Всички само за това говорят. Изглежда, че Ив от информатиката дори е включил мобилния си към вътрешната камера и ги е заснел. Само че аз нямам никакво намерение да гледам подобен запис. Отвратително!
Похотливият начин, по който непрекъснато оправяше кока върху главата си, говореше по-скоро обратното.
През паметта ми отново и отново преминаваше сцената, която се бе разиграла между моя годеник и уволнената. Значи, тогава той не е слагал край на някаква връзка между тях, както си бях въобразила в началото. Ставало е дума за нейното уволнение. Зад маската на едва ли не нежно съчувствие, той се бе проявил като строг и безкомпромисен шеф. Вечерта я канеше у дома на вечеря, а едва ли не на другия ден я изхвърляше като последна никаквица.
Подобна перспектива положи върху рамото ми тежката, леденостудена ръка на съмнението и страха. Ако научеше за странната връзка между мен и брат му, какво би му попречило да ми отреди същата участ? Прогонена, изритана... опозорена!
