Хотели - Първа стая полностью

- По дяволите, Ел... Кълна ти се, че не ти разправям всичко това заради нас или за да те вържа... Крайно време е да отвориш очи и да видиш що за човек е твоят...!

- И какво му е казал, мътните го взели?

Сдържах се да не изкрещя, за да не отекне гласът ми в пустия коридор.

- Казал му да не включва сигнала от студиото, а да пусне програмирания по-рано филм.

Нямаше повече какво да кажа. Най-сетне успях да се стегна и тръгнах към асансьорите:

- И какво всъщност го е прихванало? Искам да кажа, в последния момент?

- Нямам представа. Разполага с контролен монитор в кабинета си на осемнайсетия етаж. Може да следи всичко в реално време. При това има пълна власт над всичко, което се излъчва, включително директните предавания.

- Да, ясно. Само че това не обяснява... това.

- Единственото, което знам, е, че Давид те е видял на екрана. И се е обадил на Гийом. Толкова. Сега знаеш всичко.

Да, знаех всичко и се опитвах да открия нещо положително в случилото се, подобно на удавник в морето, който търси за какво да се хване. Поне Ребека нямаше да ме преследва; поне София нямаше да се яви в ролята на горещо момиче; поне никой тук нямаше да заподозре двойствения ми живот. Поне, и това за момента бе най-важното, провалът ми в края на предаването нямаше да има никакви неприятни последици.

Ала въпреки облекчението у мен се надигаше гняв. Да се разкрещя? Да се втурна в кабинета на Давид? Да го сграбча за гърлото? На свой ред да го зашлевя? Да закрия всички сметки между нас, които нарастваха с всеки изминал ден и постепенно ставаха непоносими?

Нямах желание дори да повдигна завесата над тази пантомима. Нито да търся обяснение за този рязък обрат. Беше ми писнало от двамата Барле и от техните игрички. Какво повече щях да чуя от него, освен нови лъжи, освен да понеса нови унижения? Поредното предателство...

- Ел? Ел, добре ли си?

Гласът на Фред ме върна към действителността.

- Да...

- Сигурна ли си? Искаш ли да дойда?

- Не, не, всичко ще бъде наред... - отвърнах аз и затворих. После отново го набрах. - Мога ли да те помоля за нещо?

- Да, разбира се.

- След като никой външен не знае, не споделяй това с никого. Ще направиш ли това за мен?

Кабината на асансьора разтвори пред мен металните си челюсти. Влизайки, имах чувството, че по собствена воля се вмъквам в огромната паст на някакво чудовище: призракът на кулата „Барле“, който се канеше да ме погълне. С хълцане асансьорът се понесе надолу, връзката прекъсна и не чух отговора на Фред. Просто знаех, че на него мога да имам доверие.

Кой друг ми оставаше?

Огнена топка в японска манга.

Взрив в американски блокбастър.

Инфразвуци в английско техно.

Спрях се на тези три образа. Моят мустакат професор би бил доволен от мен, въпреки мнението му за подобни метафори, присъщи на поколение, различно от неговото. С една дума, чувствах се съсипана. Давид, Луи, София, Ребека... и дори Мод, родната ми майка, всички ме мамеха. Всички се държаха притворно. Всеки от тях ми предлагаше своя окастрена, осакатена или напудрена версия. Реалността, която ми пробутваха, напомняше изкуствените светове от електронните игри или от фантастичните филми, в които героят вижда как цели части от него се разпадат пред очите му. Подобно на виртуален декор, който не притежава плътността на съновидение. Матрица за нищожества, за едно нищожество.

Жестока ирония бе, че мога да разчитам единствено на мъжа, когото бях изоставила. При тази мисъл едва не избухнах в горчив смях сред лятната горещина, която ме обгърна на излизане от кулата „Барле“ От безсилие и ярост.

Когато се прибрах в дома Дюшеноа, установих, че не само аз съм наранена. Изглежда, играта между моята котка и двата мопса бе взела неприятен обрат, защото открих Фелисите свита в един ъгъл, все още разтреперана, с изподрана муцунка и ухапано до кръв ухо. Поех я в прегръдките си, като внимавах да не я стресна и на свой ред да бъда издраскана, а после дезинфекцирах с памуче раните й.

След като се погрижих за нея, за всеки случай я затворих в моята стая, далеч от зъбите на нейните противници. Тук тя щеше да бъде в безопасност не повече от самата мен, но в момента друг изход не виждах. Дали не трябваше да я върна в Нантер? Дали не беше време и аз да се завърна там? Опитвах се да не подчертавам изкуствено общата ни съдба и да не приемам случилото се с нея като знак как трябва да постъпя. Ала трудно се справях. Нещастието се разпростира върху всичко, което ни заобикаля, сякаш за да ни лиши от опора. В момента накъдето и да се обърнех, виждах под нозете си зейнала пропаст.