(Ръкописна бележка от 18 юни 2009 г., съставена от мен)
Действайки ловко с ножицата и иглата, набързо изфабрикувах цяло поле от диви цветя, на които нарочно придадох груб вид и ги закрепих върху плата с колкото се може по-видим шев.
София бе изгубила ума и дума, без да смее да ми попречи в пъкленото дело, с което се бях захванала.
- Не се ли боиш какво ще каже Давид?
- Да се боя ли? Не... Вече от нищо не се боя - отвърнах с едва доловима сянка на колебание.
Докато работех яростно с иглата, й разказах за вече доказаното съучастие на Арман в игрите на братята Барле и интригите им, достойни за крими роман. Като знаех това, вече можех да вложа на свой ред малко фантазия и бунт в съвършения сценарий, който със своята неумолимост би могъл да ми отреди съдбата на Орор.
- Сега ми стана ясно откъде Луи е знаел всичко за мен, преди още да се запознаем. Разполагал е с двама шпиони на място!
- И какво толкова е узнал? - полюбопитства София.
- Дори не можеш да си представиш. Подробности, които човек споделя само в леглото.
Тя бе способна да разбере и да приеме и най-извратените неща, но и за нея имаше известни граници и морал. Сред тях беше тайната на личния живот.
- Искаш да кажеш, че Давид е стигнал дотам да му описва как се чукаш?
- Като имам предвид някои от нещата, които ми е писал...
Направих равносметка на всички съкровени тайни, споделени с Давид, и ако не той беше източникът, предпочитах да не знам откъде Луи се е сдобил с тези сведения, за да ги прочета по-късно в тефтерчето си: как открих секса, първият ми път, предпочитанието към кучешката поза, изключителната ми чувствителност дори към най-слабите миризми, моите „Не“, а не толкова „Да“ по време на оргазмите...
- ...не може да има никакво съмнение.
- Гнъс! - възмути се съвсем по момичешки София.
Изкикотихме се тихичко, заболи носове в пищните вълни коприна.
Скоро приключих с майсторенето. София не се осмели да направи никакъв коментар, защото знаеше, че изобщо не ми пука от нейното възмущение. И тогава, също в деня, когато Давид ме бе обладал върху масата в трапезарията и когато сам или почти сам ме бе докарал до оргазъм, аз се плъзнах в чудната рокля.
- Ау! Просто: ау! - възкликна тя, ококорила красноречиво очи. - Не знам дали моята рокля може да накара някого да ме изнасили... Но твоята определено може да накара кой да е мъж да се ожени за тебе.
Засмях се сдържано на забележката й, когато мобилният ми телефон заподскача върху леглото, където го бях захвърлила, преди да се захвана за работа. Кодът показваше повикване от телефонна централа.
Под вторачения поглед на София, която ставаше все по-напрегната по време на проведения от мен странен диалог, аз се задоволих да отговарям едносрично в знак на потвърждение.
- Болницата ли беше?
- Да... - отвърнах аз.
- Значи...
Краят. Свършекът. Заключението. Пределът. Последната спирка, отредена на всекиго от нас и в случая на точно определена жена. Изборът пред нея беше огромен и именно поради това така и не го произнесе.
Оставих мобилния на леглото, сякаш дебелата покривка би могла да го погълне, и заедно с него лошите вести.
- Не, все още не е свършило... Но тя иска да ме види на всяка цена. Трябва да отида.
- Искаш ли да дойда с тебе?
- Не... Не, остани при Арман. Ще има нужда от помощта ти, ако се наложи гостите да чакат.
- Окей. В колко часа трябва да пристигнат?
- На обяд. За аперитива.
Нахлух първите попаднали ми леки обувки и без да кажа нищо повече, се втурнах по стълбите, последвана от София:
- Хей? Няма ли да предупредиш Давид?
- Ти го направи! - подхвърлих й през рамо.
- Та той дори не ме познава!
Безпомощният й вик не възпря моя устрем. Изскочих навън, спуснах се на запад по улица „Тур де Дам“, а обувките ми тракаха по асфалта като върху кожата на там-там, като всеки удар разцепваше главата ми като прогнил плод.
Знаех, че най-близката стоянка за таксита се намира пред църквата „Сент Трините“. Там ме очакваше бяло „Пежо“ с чернокож шофьор, провесил ръка през широко отворения прозорец, а отвътре се носеше грохотът на репортаж от „Формула 1“. Откара ме до болницата „Макс Фурестие“ толкова бързо, сякаш караше болид.
По коридора на Онкологията човек можеше да види смъртта във всякакви проявления: мършави лица без коси, болни в пижами, мъкнещи след себе си стойка за преливане, с вид на хилядагодишни, изтощени сестри, изглеждащи не по-добре от пациентите... Всички бяха тъй заети, че никой не обърна внимание на странното ми облекло, нито на нахлуването ми в стаята на мама извън времето за свиждане.
Аз виждах само нея, още по-отрупана с всевъзможни тръби, отколкото предишния път. Потрепването на клепките, макар и слабо, показваше, че е будна. Придърпах стола до леглото и се наведох над тялото, което скоро щеше да я предаде.
- Мамо... Мамо, аз съм, Ел.
Ново потрепване на клепките в знак, че ме е чула. В този момент не се нуждаех от лекар, за да определя диагнозата: излизането от комата бе само прелюдия към окончателното слизане от сцената. Този път завинаги.
