Никога нямаше да видим заедно Америка. Нямаше да опитаме невъзможното отвъд океана. Пътешествието приключваше тук.
- Виждам, че ме чуваш, но можеш ли да говориш?
Нейното „да“ бе толкова слабо, че напомняше по-скоро бълбукане в някоя от торбичките за преливане.
- Приближи се - помоли ме тя с движение на устните, тъй като нямаше достатъчно дъх, за да го каже на глас.
- Беше Луи...
Дори пред прага на смъртта бе произнесла името на човека, който ме бе подложил на толкова мъчения - възбуждащи, вълнуващи мъчения. Човекът, за когото нито веднъж не бе споменала пред мен и с когото бе поддържала тайни връзки.
- Какво има, мамо? Какво ти е сторил той?
- ...Той ми подари това.
Едва тогава обърнах внимание на двата огромни букета и кутията шоколади, която заемаше цялото шкафче. Ясно ми беше, че признанието й не се отнася само за тях и че тя разкрива кой през цялото време е бил анонимният дарител, отрупал я с всевъзможни подаръци.
- Знам... Само че как ти...
Тя постави върху устните ми изтънелия си, безплътен показалец, за да ме накара да млъкна. За да ми покаже, че моите въпроси са излишни и тя ще ми даде повече отговори, отколкото бих могла да очаквам.
- Той сам ги донесе...
- Искаш да кажеш, днес?
- Не. Всеки път.
- Луи? Идвал е при теб в Нантер?
Подобна мисъл никога не ми бе хрумвала. За мен бяха неочаквани и телефонните разговори между двамата. Ала Луи да ходи на посещение при Мод Лоран, в малката къща в Нантер... Това за мен бе направо непонятно.
Тя кимна.
- Често ли идваше?
Случи се нещо странно. Тя бегло се усмихна и тази усмивка превърна изпитото й лице на
агонизираща в сияйна икона.
Същевременно полагаше неимоверни усилия, за да може да ми отговори.
- Почти всеки ден. А когато нямаше възможност, ми се обаждаше по телефона.
Прословутите телефонни разговори, уловени от Фред. При спомена за тях тя сякаш се отърсваше от болката, която през цялото време я хапеше като зло куче.
Безспорно беше, че колкото и тъмни да са били замислите на Луи, той последен бе вдъхвал сили на мама, носил й бе радост, която дори аз не бях неспособна да й доставя. Това ми се струваше тъй абсурдно и несправедливо, че хапех отвътре устните си, за да не избухна.
- Мамо... Ще ти задам много важен въпрос: откога Луи ти идва на гости? Спомняш ли си?
- Да, да... Може и да умирам, но не съм луда! - със сетни сили възнегодува едва чуто тя. -Трябва да има три месеца оттогава. Може и повече...
Тоест вероятно още преди първата ми среща с Давид, по време, което определях като „период на сближаване“. Веднъж открили в мое лице подходящия екземпляр, двамата братя Барле бяха пристъпили към предварителна обработка на Мод, София, Фред и пр., които съставляваха моето най-близко обкръжение. По този начин никой от тях нямаше да се противопостави на сродяването ми с тяхното семейство и оставаше само тази пъклена двойка да ме обсеби.
Това обаче не обясняваше упорството, с което Луи бе посещавал мама. Тя очевидно е била поласкана от тези знаци на внимание. Ала какво удоволствие бе получавал този денди от общуването с нея? Бедна старица от предградията, тя олицетворяваше всичко онова, което този естет и при това еротоман, би трябвало да отбягва. Защо е играл тази роля повече от необходимото?
- Защо никога не си ми споменавала за това?
- Той не искаше. Беше си наша тайна. Като
- Щатите? - поправих я аз.
- Да. Предвиждаше се да ме придружи там - заяви тя гордо, доколкото успя с изтънелия си глас.
Помислих си, че бълнува, че това е вторичен ефект от морфина и палиативните грижи, от течностите, които се вливаха във вените й през всички тези прозрачни тръбички.
- Сигурна ли си?
- Погледни в чантата ми...
Тя посочи ниската масичка от другата страна на леглото с помътнели, прорязани от спукани капиляри очи, чийто вид не предвещаваше нищо добро.
В кожената чанта имаше малко предмети и без мъка открих червено-бяло-син плик с изображение на планисфера. Вътре имаше не един, а два билета за отиване и връщане до Лос Анджелес за двайсети юни в бизнес класа.
Нежеланието й да я придружа сега ми се явяваше в съвсем различна светлина. Вече не ставаше въпрос за скромност или за самопожертвователност на мама заради единственото й дете. Моят палач и мама толкова се бяха сближили, че тя упорито бе крила всичко това от мен. Благодарение на него за момент си бе възвърнала лекотата на своите двайсет години и бе открила тайната градина, за която се полагат грижи само през изпълненото с илюзии детство.
Дори само за това би трябвало да му бъда признателна.
Тя така шумно си пое въздух, че ме хвърли в тревога, след което промълви с последни сили, изтощена от нашия разговор, колкото и кратък да беше той:
- Струва ми се, че той също много те обича...
Не знаех какво да отговоря. Ето защо зададох един последен въпрос:
- Той ли ти каза това?
Вече не можеше да произнесе нито дума, защото с нея щеше да изпусне сетен дъх. Ето защо само едва доловимо кимна утвърдително.
- Кога?
