Двойката скоро се изгуби сред гроздовете от гости, но аз продължавах да чувам тракането на бастунчето по излъскания бетонен под. Ала ето че мъжът неочаквано се появи отново сам и
приближи до мен. Какво още искаше?
- Сега си спомних, че дори не ви се представих.
- Вярно...
Помислих си, че е крайно време да го стори.
- Аз съм Луи...
Отговорът му изобщо не ме задоволи. Луи кой? Махнах с ръка, за да дам израз на моето любопитство.
- Луи.?
- Барле. Аз съм меценатът на Давид Гарше.
Луи Барле, повторих си наум аз, за да се убедя в съчетанието на тези две имена, което ми прозвуча като изстрел.
- ... и брат на Давид Барле.
Той отново се отдалечи, спря се за момент, усмихна се и подхвърли през рамо, като че граната, готова да запрати смъртоносния си вятър в лицето ми:
- Но вие вече го бяхте разбрали, нали?
Това бе братът на Давид, чиято снимка той все не ми показваше и с когото все отлагаше да ме запознае. Сега това вече бе сторено. И то при най-ужасните обстоятелства, които бих могла да си представя.
Двамата с онова същество този път наистина изчезнаха, а аз останах на място, разтреперана.
- Ел!
Албан, домакинът на вечерта, отново се появи изневиделица пред мен и ми подаде доста дебел плик.
- Вземете. Луи ми възложи да ви дам това.
- Благодаря, но дали. ?
- Шшшт, изчезвайте! Таксито ви чака отпред. Ще отворите плика в колата.
Без да си взема довиждане с художника, аз се втурнах навън, където ме чакаше голяма черна лимузина, наполовина паркирана на тротоара и с работещ двигател. Поколебах се какъв адрес да съобщя на шофьора, но накрая казах:
- Улица „Тур де Дам“ номер три, ако обичате. В Девети район.
Той потегли без какъвто и да било коментар, а аз се разположих на меката задна седалка и отворих плика, който Луи бе поверил на своя приятел галерист. Вътре имаше осем банкноти по сто евро, тъй нови, сякаш излизаха направо от печатницата на Банк дьо Франс. Осемстотин евро за мен, следователно точно два пъти повече, отколкото щях да получа, ако бях прекарала нощта в хотел „Шарм“. Възнаграждението напълно съответстваше на обещаното. Луи Барле се бе отказал да спи с мен под прикритието на анонимността. Ала все пак се бе възползвал от услугите ми, както би постъпил с коя да е куртизанка.
Неговата щедрост ме свеждаше до равнището на обикновена курва и той непременно си даваше сметка за това. Също както със сигурност знаеше, че скоро между нас ще се установят роднински връзки.
Канех се да изпратя на Давид есемес, че се прибирам, когато върху екрана на смартфона ми се появи съобщение. Нямаше подател, но самоличността му не оставяше никакво съмнение:
До утре.
Би трябвало да изхвърля телефона през прозореца или чисто и просто да залича тези две думи от паметта си. Макар разтреперана, със странно пулсиращи слепоочия и глава, готова да се пръсне, аз не направих нито едното, нито другото. Просто се опитвах да преглътна бликащите от очите ми сълзи, призовани от неведома отколешна болка.
Така Луи Барле навлезе в моя живот.
Трогателен знак на внимание, подобен на всички онези, с които ме отрупваше от три месеца насам. Ала аз не бях в състояние да го оценя по достойнство. Вътре в мен цъкаше часовников механизъм. Не изпитвах съответната емоция. Не и както преди. Ала нали все пак любовта трае три години? Не три месеца.
Когато се завърнах предната вечер, Давид вече си бе легнал, пренесъл се в най-далечните селения на съня. Опитах се да се вмъкна колкото се може по-дискретно под меката завивка от пух и коприна, но въпреки това не се сдържах и се въртях всеки път, когато в съзнанието ми изникнеше някоя картина от превърналата се в катастрофа вечер.
