Известно време разглеждах тази изумителна подредба. Тъй като никой не се появи, реших, че мога да си тръгна. Нима Луи Барле се възбуждаше, опитвайки си да се забавлява с мен като с парцалена кукла или като героиня от електронна игра? Както ме бе повикал в галерията „Соваж“, само за да ме изостави там, така сега ме бе накарал да дойда тук, без да ме почете дори за момент със собственото си присъствие.
Идеше ми да се разплача, когато някаква безименна сянка пъхна под вратата сгъната на две бележка.
Съблечете се
Очевидно тази кратка заповед и писмото, което малко преди това бях показала на господин Жак, бе дело на една и съща ръка.
Без много да разсъждавам върху това съвпадение, взех чантата си и завъртях дръжката на вратата... която се оказа заключена. Любезният Изиам или някой друг бе затворил единствения изход от това място. Отначало не се поддадох на паниката. В края на краищата добре познавах хотела. Вярно, че не бях го посещавала толкова често, колкото София, но господин Жак ме знаеше по име и ме бе видял да влизам. Нашият разговор минути преди това ми гарантираше, че присъствието ми тук е регистрирано.
Въпреки това страхът вече променяше метаболизма на моето тяло. Леко треперех. Вратът ми се беше схванал. Чувствах как тревогата ме обзема от главата до петите, а луничките по лицето ми пареха като миниатюрни изгаряния.
Зърнах старинен телефон с шайба и набрах номера на рецепцията: 00. Напразно. Никой не отговаряше.
Реших, че господин Жак може би е тръгнал на обход по етажите, и затова отидох до вратата и тихичко повиках за помощ, съзнавайки колко нелепо е да крещя с все сили.
- Господин Жак? Господине? Има ли някой?
Единствен отговор бе меката тишина откъм коридора, където стъпките биваха заглушавани от необикновено дебелия мокет. Без особена надежда се опитах да пъхна секретния ключ в релефната ключалка, но той очевидно бе твърде голям и не влизаше. Портиерът бе напълно прав.
Тук бях само аз. Сама в тази отрупана с мебели и орнаменти стая, затворена като в сейф за бижута. Дори единственият прозорец бе блокиран и дръжката не се въртеше. През матовото стъкло различавах смътно в далечината осветения силует на „Сакре Кьор“.
„Не вземайте със себе си мобилния телефон.“ Като последна глупачка изпълних това искане и сега бях откъсната от света. Оставаше ми само да строша прозореца и да се хвърля от петия етаж на малкия площад долу, да се превърна в зловещо червено цвете върху паважа. В противен случай щях да си остана в плен на това място толкова дълго, колкото пожелаеше моят домакин. Колко още щеше да продължава този маскарад?
С чувство на безсилие започнах да удрям с юмруци по вратата, когато зад гърба ми се случи нещо удивително: дървените пана с многоцветните орнаменти се отместиха едновременно, очевидно задвижени от електрически механизъм. На тяхно място се появиха големи стенни огледала, които стигаха до пода.
Очевидно не бях сама. Безбройните мои отражения ми правеха компания, разкривайки фигурата ми от всички възможни ъгли. Най-сетне видях заедно всички подробности на моето тяло, всичките му прелести и недостатъци, всички мои лица. Разбрах, че това устройство бе пряко свързано с предишната заповед: „Съблечете се“.
- Значи, това ви кефи, а? Да киризите? С този номер ли ми излизате? - обърнах се аз на висок глас към вероятния воайор.
Единственият отговор бе, естествено, ехото на моя глас, задавен от гняв, заглушен от дебелите гоблени.
Извадих от чантата си сребристото тефтерче с всички получени писма и го размахах заплашително, както би постъпил проповедник с Библията:
- Значи, се възбуждате, като си представяте какво ми минава през главата? А също и през задника, нали?
Мълчанието само разпалваше яростта ми.
- Нима смятате, че можете да възпитавате сексуално хората, като прониквате в тяхната интимност? Въобразявате си, че съм се превърнала във ваша собственост само защото се записали върху хартия няколко мръсотии по мой адрес? Само че аз не ви принадлежа! Никога няма да бъда ваша! Аз принадлежа на Давид! Чувате ли? На Давид!
Минаха няколко минути, без да се случи нищо нито в стаята, нито вън. Цялата треперех, сълзите напираха в очите ми, но накрая реших да се подчиня. Не виждах друг начин да се избавя от тази клопка. Беснеех. Бог знае колко време Луи щеше да ме държи тук, ако не изпълнявах нарежданията му. Цяла нощ? В такъв случай как щях да обясня на Давид всички тези часове, прекарани извън дома? Щеше да се наложи да му разкрия всичко...
Като начало свалих обеците и обувките „Лубутен“, подарък от Давид, чиито закопчалки във форма на цветя бяха очаровали мен, възпитаничката на Ребека. Останалата част от тоалета ми беше по-семпла. Бях облечена в тънки сини джинси и блуза от коприна екрю, чиято изрязана яка очертаваше апретираното деколте. Свалих първо джинсите, след тях блузата, като останах по дантелени слипове и сутиен, през които се виждаха окосмяването отдолу и тъмните кръгове около зърната ми отгоре.
